Дейвид Балдачи - Тотален контрол

Сойър погледна през стъклото и видя бяла пелена. Самолетът започна да рулира. Един снегорин току-що бе разчистил асфалта, но снегът го затрупваше отново. Не се виждаха никакви други самолети, защото летището официално беше затворено. Всички разумни хора се съобразяваха с това решение.

Рей Джаксън погледна през прозореца и стисна нервно подлакътниците на седалката.

— Ние сме абсолютно луди! — извика той.

Сойър се обърна назад и се засмя.

— Рей, знаеш, че можеш да останеш, ако искаш. Когато се върна, ще ти разкажа веселата част.

— Тогава кой ще се грижи за жалкия ти задник?

Сойър се обърна напред и погледна Каплан. Изведнъж доби разтревожен вид.

— Ще успееш ли да вдигнеш тази птичка над земята?

Каплан се усмихна.

— Виждал съм и по-лошо — отвърна той. — Летял ли си през горящ напалм?

Сойър се усмихна накриво, но забеляза съсредоточеното и напрегнато лице на Джордж. Забеляза и пулсиращата вена на слепоочието му. Въздъхна дълбоко, затегна колана си и стисна седалката. Каплан бутна един лост напред. Самолетът се затресе по неравната повърхност и бързо набра скорост. Сойър се вторачи навън. Светлините на машината осветяваха нивата, която започваше в края на пистата. Приближаваше към тях много бързо. Сойър обърна поглед към пилота. Очите на Каплан бяха приковани в предното стъкло и от време на време, само за миг, се насочваха към приборите на таблото. След това Сойър отново се обърна напред и стомахът му се сви. Бяха в самия край на пистата. Двата двигателя ревяха оглушително, но, изглежда, това не бе достатъчно.

Командосите и Рей Джаксън едновременно стиснаха очи. Партньорът на Сойър си спомни една друга нива, в която се бе разбил самолет заедно с всички пътници на борда, и започна безмълвно да се моли. Изведнъж обаче носът на самолета се издигна и колелата се отлепиха от земята. Каплан се усмихна и се обърна към Сойър, който беше побелял почти като снега навън.

— Нали ти казах, че няма да има проблеми.

Когато набраха известна височина, Сойър дръпна Каплан за ръкава.

— Въпросът ми може би е малко преждевременен, но все пак имаме ли къде да се приземим в Мейн?

Каплан кимна.

— Край Портсмут има малко летище, само на два часа с кола от Бел Харбър. Преди да съставя летателния план, прегледах картите. На десет минути от Бел Харбър пък има изоставено военно летище. От щатската полиция обещаха да ни чакат с коли.

— Изоставено ли каза?

— Може да се използва, Лий. Хубаво е, че в това време няма въздушен трафик и ще летим спокойно.

— Искаш да кажеш, че няма други побъркани освен нас?

Каплан се засмя.

— Лошата новина е, че на онова летище няма кула за управление на полетите, така че ще трябва да разчитаме единствено на себе си. Все пак обещаха да обозначат пистата със светлини. Няма страшно, правил съм подобни неща много пъти.

— В такова време ли?

— Е, все трябва да има първи път, Лий. Не се безпокой. Тази машина е много устойчива, ще се справим.

— Щом казваш…

Самолетът се тресеше бясно и често пропадаше с по десетина метра. Изведнъж нещо сякаш го удари отпред и той застина. Всички в кабината изпъшкаха. Сойър погледна през прозореца и видя само бяла пустош. Бе загубил всякакво чувство за ориентация и посока. Струваше му се, че земята е на два метра отдолу и всеки момент ще се разбият.

— Времето наистина е много лошо — каза Каплан след малко и се обърна към Сойър. — Дръжте се, момчета, ще се издигнем над облаците. Бурята е силна, но не е чак толкова дълбока.

След малко друсането и пропадането престанаха и над тях се появи черно небе. Самолетът застана хоризонтално и продължи полета си на север.

От едно частно летище на около четирийсет мили западно от Вашингтон излетя друг самолет, с реактивни двигатели. Излетя двайсет минути преди Сойър и щеше да стигне до Бел Харбър почти два пъти по-скоро от турбовитловия СААБ.

В шест часа и няколко минути Сидни и баща й спряха пред пощата на Бел Харбър. Бил Патерсън влезе и след малко се появи с плик в ръка. Кадилакът потегли. Патерсън отвори плика и надникна вътре.

Сидни се обърна към него.

— Е?

— Дискета е.

Сидни видимо се успокои. Бръкна в джоба си, за да извади листа, на който беше записала паролата. Напипа голямата дупка, срязана от ножа, и пребледня. Спря колата и трескаво претърси всичките си джобове.

— Боже! Не мога да повярвам! По дяволите!

— Какво има, Сидни? — попита баща й.

— Паролата беше в джоба ми. Сега я няма. Изпаднала е в къщата, когато онзи се опитваше да ме нареже на парчета.