Дейвид Балдачи - Тотален контрол

— Не я ли помниш?

— Беше много дълга, татко. Само цифри.

— Знае ли я някой друг?

Сидни облиза нервно устни.

— Лий Сойър. — Погледна огледалото по навик и включи на скорост. — Ще му се обадя.

— Сойър… не беше ли това едрият от ФБР, който дойде у вас?

— Да.

— Нали ФБР те търси? Не можеш да му се обадиш.

— Няма проблем. Той е на наша страна. Чакай малко.

Спря пред телефонната будка на бензиностанцията. Набра домашния номер на Сойър. Докато го чакаше да се обади, приближи бял микробус. Номерата му бяха от Роуд Айлънд. За миг тя го погледна подозрително, после забрави за него, защото видя полицейска кола. Единият полицай слезе и се запъти към барчето на бензиностанцията. Сидни се обърна с гръб, вдигна яката си и след минута отново се качи в колата.

— Щях да получа удар, като видях полицаите — каза Бил Патерсън неспокойно.

Сидни бавно потегли. Полицаят остана в барчето.

— Свърза ли се със Сойър? — попита баща й.

Сидни поклати глава.

— Какъв ужас! Най-напред имах дискетата, но нямах паролата. След това получих паролата, но пък дискетата не беше у мен. Сега е тук, но изгубих паролата. Ще полудея.

— Най-напред… откъде взе тази парола?

— От електронната поща на Джейсън в Америка Онлайн. О, боже!

— Какво?

— Мога да я взема пак… само че ми трябва компютър.

Баща й се усмихна.

— Имаме.

Тя се обърна рязко към него.

— Какво?

— Купих си лаптоп и го взех със себе си. Джейсън ме запали. Записвам си сметките, инвестициите, имам игри, рецепти, дори медицински съвети. Аз също съм абонат на Америка Онлайн. Имам модем и всичко необходимо.

— Татко, ти си чудесен!

— Има обаче един проблем.

— Какъв?

— Остана в къщата заедно с другия багаж.

— По дяволите! — изруга Сидни.

— Да идем да го вземем.

Тя поклати глава.

— Твърде рисковано е, татко.

— Защо? Въоръжени сме добре. Отървахме се от преследвачите. Сигурно си мислят, че отдавна сме изчезнали от района. Ще вляза и ще взема компютъра, после ще идем в мотела, ще го включим и готово.

Сидни се колебаеше.

— Слушай, не знам какво мислиш — продължи баща й, — но аз искам да видя какво пише на тази дискета. Ти не искаш ли?

Сидни прехапа устни, после даде мигач и подкара към къщата.

Реактивният самолет се промуши през ниската облачна покривка и кацна на частното летище. Тази част от крайбрежието на Мейн, сега курорт, посещаван от заможни хора, в миналото беше лятно убежище на големите гангстери. През декември там нямаше жива душа, ако не се броят хората от фирмата за поддръжка, които наминаваха веднъж седмично. Уединението на мястото беше едно от най-ценните му качества. Океанът бушуваше само на триста метра от пистата.

От самолета слезе група навъсени мъже. Качиха се в очакващата ги кола и потеглиха към близкия хотел. Самолетът заръмжа, придвижи се до другия край на пистата и отново спря. Слезе още един мъж и бързо тръгна към сградата.

Сидни едва удържаше кадилака по заснежения път. Снегорините бяха минали няколко пъти, но майката природа се мъчеше да надделее.

— Татко — обърна се тя към баща си, — не ми харесва тази работа. Хайде да продължим към Бостън. Ще стигнем след четири-пет часа. Ще отидем при мама и Ейми, а утре сутринта ще потърсим компютър.

Баща й реши да прояви упорство.

— В тази виелица? Пътят вероятно е затрупан. По това време на годината по-голямата част от щата Мейн е затворен! Компютърът е под носа ни. Ще останеш в колата и няма да изключваш двигателя. Ще се върна, докато преброиш до три.

— Татко…

— Сидни, наоколо няма никой. Сами сме. Ще взема пушката. Просто ме чакай на улицата, защото колата може да забуксува по алеята.

— Добре татко, само побързай.

Проследи го с поглед, докато приближаваше къщата с пушка в ръка. После огледа улицата. Баща й може би беше прав. Взе плика с дискетата и го мушна в чантата си. Не искаше да я загуби още веднъж. Прозорците на къщата светнаха и тя се стресна. Стаи дъх. Баща й знаеше какво прави. Бяха съвсем близо до целта. След малко пак погледна нататък. Входната врата се затвори, в снега захрущяха стъпки. Баща й бе свършил бързо.

— Сидни! — Вдигна рязко глава и с ужас видя баща си на терасата на втория етаж. — Бягай!

Видя, че някой го държи. Събориха го. Чу вика му още веднъж и после всичко притихна. В очите й светнаха фарове на кола. Обърна се напред, белият микробус закова на сантиметри от бронята. Вероятно се беше движил с угасени светлини.

След това видя силуета до страничното стъкло, цевта на автомата, която се спусна надолу. С едно единствено движение натисна бутона за автоматично заключване на вратите, включи на задна и настъпи педала. Успя да се сниши миг преди откосът да натроши половината предно и страничното стъкло. Предницата на тежката кола поднесе и блъсна стрелящия в близката преспа. Най-накрая колелата зацепиха и кадилакът потегли. Сидни напрегна сили, за да удържи колата и видя как белият микробус приближава. Стигна кръстовището и леко го задмина, после включи на скорост и зави рязко. След още малко се носеше по шосето. През счупените стъкла нахлуваше вятър и сняг. Погледна в огледалото. Нищо. Защо не я преследваха? Отговори си веднага, щом като умът й заработи отново — защото бяха хванали баща й.