Дейвид Балдачи - Тотален контрол

Десетина минути след като излезе от града, Сидни спря, скочи отзад и развърза баща си. Двамата се прегърнаха, омаломощени от страх и облекчение.

— Трябва ни друга кола. Не бих се учудила, ако и тук са сложили устройство за следене.

— На около пет минути път има фирма, която дава коли под наем, но… Сидни, защо не се обадим на полицията?

Бил Патерсън разтри китките си. Очите му бяха отекли, а ръцете разранени. Явно се беше борил с похитителите си.

Сидни въздъхна и го погледна.

— Татко, не знам какво има на тази дискета. Ако се окаже, че не е достатъчно…

Баща й поклати глава и си даде сметка, че може би е права.

— Не може да не е, Сидни. След като Джейсън си е направил труд да я изпрати…

Тя му се усмихна, но след това лицето й помръкна.

— Трябва да се разделим, татко.

— Няма да те оставя сега.

— Фактът, че си с мен, те прави съучастник. Няма да допусна и двамата да попаднем в затвора.

— Не давам пет пари за това.

— Така ли? А мама? Какво ще стане с нея? А с Ейми? Кой ще се погрижи за тях?

Патерсън понечи да каже нещо, но се отказа. Погледна през прозореца и се намръщи. Най-накрая се обърна към дъщеря си.

— Ще отидем в Бостън и ще помислим какво да правим. Ако все още настояваш да се разделим, ще се разделим.

Сидни остана в микробуса, а баща й влезе в офиса да наеме кола. Върна се след няколко минути и Сидни свали стъклото.

— Е, справи ли се? — попита го.

Той кимна.

— Ще е готова след пет минути. Взех доста голяма, с четири врати. Аз ще карам, а ти ще спиш отзад. Ще стигнем до Бостън за четири-пет часа.

— Обичам те, татко.

Сидни вдигна стъклото и подкара.

Стъписан, баща й извика след нея, но беше късно.

— По дяволите! — изруга Сойър, втренчен в бялата пелена навън, и извика на шофьора: — Не можеш ли малко по-бързо? — Вече бяха видели пораженията в къщата на Патерсън и сега търсеха Сидни Арчър и семейството й навсякъде.

— Ако карам по-бързо, ще свършим в някоя канавка — извика полицаят в отговор.

Ще свършим… Това ли бе станало със Сидни Арчър? Сойър погледна часовника си и потърси в джоба си цигара.

Джаксън го изгледа недоволно.

— По дяволите, Лий, недей да пушиш тук. И без това едва се диша.

Сойър напипа тънкия предмет в джоба си и леко отвори уста. Извади визитната картичка.

Докато се отдалечаваше от града, Сидни реши, че е крайно време да овладее емоциите си и да позволи на професионалните си навици да вземат връх. Досега бе реагирала на поредицата проблеми, без да ги обмисля задълбочено. Тя беше адвокат и трябваше да гледа на събитията логично, да систематизира подробностите и да си изгради цялостна картина. Вече знаеше доста. Джейсън се бе занимавал с архивите на „Трайтън“ във връзка с покупката на „Сайбърком“. Това беше факт. После бе изчезнал мистериозно и й бе изпратил дискета с някаква информация. Това също беше факт. Джейсън не беше продал поверителна информация на „Ар Ти Джи“, защото за това се бяха погрижили Брофи и Голдман. И това беше ясно. Финансовите данни. Явно ги бяха предали на „Сайбърком“ в самото начало. Тогава защо беше онази сцена на срещата в Ню Йорк? Защо Гембъл бе поискал да говори с Джейсън за тези данни, след като вече му бе изпратил благодарствено писмо за отличната работа? Защо толкова държеше да се чуе с Джейсън по телефона? Защо я бе поставил в такова невъзможна ситуация?

Намали скоростта и отби край пътя. А може би целта му е била точно такава, да я постави в невъзможно положение? Да излезе, че тя лъже. Подозренията не я бяха напускали от самото начало. Какви бяха онези документи в склада? Нещо във връзка с тях ли съдържаше дискетата? Нещо, което Джейсън бе открил? Когато Гембъл изпрати лимузината си, за да я закара в имението му, явно бе искал тя да проговори. Може би се опитваше да разбере дали Джейсън е споделял с нея.

„Трайтън“ беше клиент на фирмата от няколко години. Голяма, мощна компания, с доста неясно минало. Какво общо имаше това с всичко останало? Смъртта на братята Пейдж. Реализираната сделка със „Сайбърком“ в полза на „Трайтън“. Спомни си кошмарния ден в Ню Йорк и нещо щракна в ума й. В съзнанието й изплува същата дума, която бе поразила и Сойър — представление.

Боже! Трябваше да се свърже със Сойър. Включи на скорост и отново подкара по шосето. Остро звънене прекъсна мислите й. Огледа се, за да открие източника, и видя клетъчния телефон на поставката под таблото. Не го бе забелязала досега. Той ли звънеше? Протегна ръка към апарата, но веднага я дръпна. После го взе.