Дейвид Балдачи - Тотален контрол

— Жена ми също ще се радва.

— Може ли да помоля за една услуга?

— Естествено — отговори Ройс.

— Нека вашите хора вземат проби от ръцете на жертвите за следи от нагар, докато не е станало късно. Ще ги изследваме в нашата лаборатория.

— Мислиш, че някой от тях може да е стрелял?

— Може и да е. Искам да установим със сигурност.

Ройс сви рамене и повика един от специалистите, който се захвана за работа. Следите от нагар по ръцете не можеха да се смятат за категорично доказателство, но все пак можеха да помогнат да се установи истината. Независимо от всичко Сойър беше убеден, че Сидни не е натиснала спусъка.

— И още нещо — каза Сойър.

— Разбира се — кимна Ройс.

— Искам копие от записа.

Сойър се качи във фоайето с асансьора, отиде до колата си и позвъни да изпратят екипа на ФБР. Измъчваше го един-единствен въпрос: къде, по дяволите, е Сидни Арчър?

Сидни, която обикновено не употребяваше много грим, сега положи сериозно старание в тази посока. Беше в дамската тоалетна на гарата, защото бе преценила, че мъжът, който я преследваше, не би допуснал, че ще се върне отново там. Нахлупи на главата си широкополата кожена каубойска шапка и спусна периферията ниско над очите си. Излезе от тоалетната гримирана почти като проститутка, а с новите дрехи, които си бе купила — впити избелели джинси, бежови каубойски ботуши, груба бяла памучна блуза и дебело яке, — изобщо нямаше вид на консервативен вашингтонски адвокат, когото полицията скоро щеше да започне да издирва по обвинение в убийство. Окървавените си дрехи бе прибрала в голям плик, който щеше да изхвърли в първата кофа за боклук. Пистолетът беше скрит във вътрешния джоб на якето — законите за носене на оръжие в Ню Йорк бяха едни от най-строгите в цялата страна.

Качи се на влака и след половин час стигна до Стамфорд, Кънектикът — едно от предградията, което удовлетворяваше нуждата на нюйоркчани да живеят извън града. След още двайсет минути с такси стигна до хубавата бяла къща на брат си, скътана в скъп квартал със също толкова скъпи жилища. До гаража имаше голяма зелена хранилка за птици. Сидни се огледа, бръкна в хранилката, напипа връзката ключове, после отвори задната врата и влезе. Брат й и семейството му бяха във Франция. Кени беше много умен, имаше собствено преуспяващо издателство, но беше и много разсеян — държеше резервните ключове в хранилката, защото неведнъж се бе заключвал отвън.

Къщата беше стара, солидна и прекрасно обзаведена. Но Сидни нямаше време да се наслаждава на интериора. Влезе в малкия кабинет. До стената беше опрян висок дъбов шкаф. Отвори го и разгледа съдържанието му — внушителна колекция от ловни пушки и пистолети. Избра „Уинчестър 1300, Дифендър“. Беше лека пушка, патроните бяха тип „Магнум“ и най-важното — в пълнителя се побираха осем. Извади една от чантичките, в които брат й носеше амуниции, и сложи вътре три кутии патрони. След това видя един „Смит и Уесън“, девет милиметров, точно като нейния, и също го прибра в чантата. Затвори шкафа, взе един бинокъл от библиотеката и излезе.

Качи се на горния етаж, разгледа гардероба на снаха си и след малко си намери топли дрехи и обувки. Хрумна й нещо и включи малкия телевизор. Намери канал, по който излъчваха само новини, и макар и да го бе очаквала, сърцето й се сви, когато на екрана видя собствената си физиономия. Съобщението беше кратко, но жестоко — обявяваха я за несъмнен убиец. Последва нов удар — показаха снимка на Джейсън. Изглеждаше уморен. Явно медиите намираха версията за престъпен заговор между съпрузи за интригуваща. На снимката и тя изглеждаше уморена. Имаха вид на… виновни. Макар че не бяха. В момента цялата страна ги смяташе за злодеи, за съвременните Бони и Клайд.

Стана и изведнъж й хрумна да вземе душ. Репортажът по телевизията й припомни, че все още имаше по себе си остатъци от няколкото кошмарни мига в лимузината. Заключи вратата на банята и влезе под душа. Пистолетът остави съвсем близо. Видя изтощеното си лице в огледалото и потрепери при вида му. Чувстваше се стара и уморена. Усещаше тежестта на тялото си. Стисна зъби — сега не можеше да си позволи никакво отпускане. Трябваше да се бори. Имаше Ейми и нямаше да позволи на никого да й я отнеме.

Изсуши се, облече се топло и от една кука в килера откачи мощно електрическо фенерче. Мина й през ум, че полицията ще разпита всичките й близки и приятели. Отиде в гаража, където беше ландроувърът на брат й, намери ключовете, оставени върху гумата под левия калник, и деактивира алармата. Писукането я стресна. Остави пушката на пода пред задната седалка и я скри под едно одеяло. Двата пистолета прибра в чантата и я мушна под предната седалка. Щеше да ги зареди, когато стигнеше целта си, и да ги държи заредени, докато не свършеше този кошмар.