Дейвид Балдачи - Тотален контрол

Сидни се поколеба и отговори:

— Още не.

— Паролата за нея ли е? Шифрована ли е информацията?

— Не знаех, че разбираш толкова.

— Обичам да изненадвам хората. Кога очакваш да я получиш?

— Не знам. Слушай, трябва да затварям.

— Чакай малко. Как изглеждаше този, който се опита да те убие?

Сидни го описа. Споменът за маниакалните сини очи я накара да потрепери. Сойър си записа.

— Ще направя проверка в системата. — Изведнъж си спомни. — Чакай малко. Бях сложил хора да те наблюдават. Какво стана с тях? Не си ли у дома си?

Сидни преглътна.

— В момента никой не ме наблюдава. Поне не твоите хора. Не, не съм си у дома.

— Тогава ще ми кажеш ли къде си?

— Трябва да затварям.

— По дяволите! Преди малко някой се е опитал да ти види сметката! Моите хора не са край теб. Ще ми кажеш ли какво става?

— Лий, каквото и да се случи, на каквото и да се натъкнеш, искам да знаеш, че не съм направила нищо лошо. Абсолютно нищо. Моля те, повярвай ми.

— Какви ги дрънкаш? Какво означава всичко това?

— Затварям.

— Не! Чакай!

Линията прекъсна и той гневно стовари слушалката на мястото й. Прочете съобщението още веднъж и го остави на масичката. Отиде до банята и наплиска лицето си с вода, после се върна до телефона и се замисли над посланието на Джейсън. Постепенно разбра какво се е случило — Джейсън Арчър бе сгрешил адреса и този, при когото бе попаднало съобщението, го бе върнал на адреса на Джейсън, тоест в къщата му.

Складът в Сиатъл. Това беше ясно. Джейсън явно бе имал проблеми с хората, с които се бе срещнал. Всичко объркано… Явно Сидни вземаше това за доказателство за неговата невинност. Сойър не можеше да е толкова сигурен. Наопаки. Странно. Вторачи се в паролата. Джейсън сигурно имаше феноменална памет, след като може да помни толкова много числа. На него не му говореха нищо. Вгледа се още веднъж в написаното и реши, че Джейсън не е имал време да завърши.

Сойър разкърши схванатите си рамене и се отпусна на стола. Дискетата. Трябваше да намерят дискетата. Телефонът иззвъня и прекъсна мислите му. Грабна го, с надеждата отново да е Сидни.

— Да?

— Лий, аз съм, Франк.

— За бога, Франк, не можеш ли да се обадиш в човешко време?

— Лий, важно е. В гаража на „Тайлър, Стоун“…

— Какво има, Франк?

— Тройно убийство. По-добре ела.

Сойър затвори. Едва сега започна да осъзнава истинското значение на последните думи на Сидни. По дяволите!

Улицата пред входа на подземния паркинг бе окъпана в сини и червени светлини от полицейските коли и линейките. Сойър и Джаксън показаха служебните си значки и преминаха през полицейската охрана. Франк Харди ги посрещна пред входа с угрижено лице и ги заведе до четвъртия подземен етаж. Температурата там беше под нулата.

— Станало е рано тази сутрин, така че следите още са пресни. Труповете също са в добро състояние, ако може да се каже така.

— Как разбра за станалото, Франк?

— Хенри Уортън, шефът на фирмата, е бил уведомен във Флорида, където е по работа. Обадил се е на Нейтън Гембъл, а той на мен.

— Значи убитите са от „Тайлър, Стоун“, така ли? — попита Сойър.

— Сам ще видиш, Лий. Всички са още тук. Ще ти кажа само, че тези убийства засягат „Трайтън“ пряко. Затова Уортън се е обадил на Гембъл толкова бързо. Портиерът в сградата, където са офисите на „Тайлър, Стоун“ в Ню Йорк, също е бил убит рано тази сутрин.

Сойър го изгледа втренчено.

— В Ню Йорк?

Харди кимна.

— Нещо друго оттам?

— Още нямаме. Видели са обаче някаква жена, която е излязла тичешком от сградата около час, преди да бъде намерен трупът.

Докато си пробиваха път през тълпата от полицаи и криминалисти, Сойър се опита да осмисли чутото. Приближиха до предната част на лимузината, откъм страната на шофьора. И двете врати бяха отворени. Дактилоскопистите обработваха с черен прах външността на колата, двама души снимаха всичко с фотоапарат и видеокамера. Патоанатомът, мъж на средна възраст с бяла престилка, гумени ръкавици и хирургическа маска на лицето, говореше с двама мъже. Те се приближиха и Харди ги представи: Ройс и Холман от отдел „Убийства“ на вашингтонската полиция.

— Лий, обясних им, че ФБР се интересува от случая — каза Харди.

— Кой откри труповете? — попита Джаксън.

— Един счетоводител от фирмата — отговори Ройс. — Дошъл малко преди шест часа. Искал да паркира. Сторило му се странно, че лимузината е тук толкова рано, а и запушвала няколко места на паркинга. Стъклата са тъмни, както виждаш. Почукал, но никой не му отговорил, така че отворил вратата. Грешка. Мисля, че още повръща някъде горе по етажите. Поне е успял да ни се обади.