Дейвид Балдачи - Тотален контрол

Когато влакът влезе в гарата, Сидни вече чакаше край вратата на вагона. Часовникът й показваше пет и половина сутринта. Не чувстваше умора, макар и да не помнеше кога бе спала нормално за последен път. Наоколо имаше доста хора за такъв ранен час. Тръгна към стоянката за таксита, но промени решението си и реши първо да се обади по телефона. Преди да тръгне към летище Кенеди, щеше да се отърве от пистолета, независимо че той й даваше увереност, от която толкова се нуждаеше в момента. Все още не беше решила накъде ще пътува, но щеше да мисли за това по пътя към летището, който не беше кратък.

Докато търсеше телефон, грабна вестник „Вашингтон Поуст“ от една сергия и бързо прегледа заглавията. Все още нямаше нищо за убийствата, но не бе изключено труповете вече да са открити.

Набра номера на родителите си в Бел Харбър. Автоматичен глас я уведоми, че абонатът е изключен. Спомни си защо и изпъшка. През зимата баща й винаги изключваше телефона. Може би беше забравил да се обади да го включат. Щеше да го направи, когато пристигнат. Значи все още не бяха там.

Сидни бързо пресметна времето за пътуване. Когато беше малка, баща й вземаше цялото разстояние за около тринайсет часа и спираше само за бензин и да хапнат. Сега вече беше стар и предпочиташе да прекъсне пътуването през нощта, така че, ако бяха тръгнали вчера сутринта, както му бе казала, трябваше да пристигнат в Бел Харбър днес някъде следобед. Изведнъж й мина през ум, че не е сигурна дали са заминали. Реши да провери незабавно. Телефонът иззвъня три пъти и се включи телефонният секретар. Сидни заговори, за да могат родителите да чуят гласа й — често не вдигаха, преди да разберат кой се обажда. Никой не вдигна слушалката. Щеше да опита пак от летището. Трябваше да се обади на още едно място. Сега, когато знаеше със сигурност, че Пол Брофи е работел за „Ар Ти Джи“, нещо я безпокоеше. Можеше да попита само един човек, и то преди новината за убийствата да стигне до пресата.

— Кей? Аз съм, Сидни Арчър. — Гласът в слушалката беше сънлив, но след миг Кей Винсент я позна и се събуди напълно. — Съжалявам, че ти звъня толкова рано, но наистина имам нужда от помощта ти. — Кей не отговори. — Кей, знам какво писаха вестниците за Джейсън, но…

— Не вярвам на нито една дума от тези глупости — прекъсна я Кей. — Джейсън не би се забъркал в такива гадости.

— Благодаря ти, Кей — въздъхна с облекчение Сидни. — Вече си мислех, че никой освен мен не вярва в невинността му.

— Не е така, Сидни. С какво мога да ти помогна?

Преди да отговори, Сидни се опита да се успокои, за да не издаде вълнението си. Хвърли поглед към полицая, който крачеше из чакалнята. Обърна се с гръб към него.

— Кей, Джейсън никога не ми е говорил за работата си.

Кей изсумтя.

— Не бих се учудила. Непрекъснато ни набиват в главите, че всичко е строго секретно.

— Така е, тази секретност обаче в момента ми пречи. Трябва да знам върху какво е работил Джейсън през последните няколко месеца. Участвал ли е в някакви големи проекти?

Кей премести слушалката в другата си ръка. Мъжът й хъркаше от другата страна на леглото.

— Напоследък, сигурно знаеш, систематизираше финансовите данни на корпорацията за сделката със „Сайбърком“. Това му отнемаше доста време.

— Да, знам нещо за това.

Кей се засмя.

— Връщаше се от онзи склад, като че ли се беше борил с алигатор в калта, изпоплескан до ушите. Но не се отказваше и като че ли работата му доставяше удоволствие. Другото, с което се занимаваше, беше унифицирането на системата за архивиране върху магнитни ленти.

— Имаш предвид автоматичната компютърна система за архивиране ли?

— Да.

— А защо е трябвало да се унифицира?

— Защото фирмата на Куентин Роу имаше първокласна система още преди да се слее с „Трайтън“, а „Трайтън“ нямаше. Между нас казано, не мисля, че Нейтън Гембъл знае какво е това. Както и да е, Джейсън трябваше да уеднакви двете системи.

— Какво точно трябваше да направи?

— Трябваше да конвертира всички архивирани файлове на „Трайтън“ във формат, който да е съвместим с новата система. Кореспонденция, доклади, графики… всички документи. Справи се. Сега има една система, а не две.

— Къде се пазеха старите файлове? В сградата ли?

— Не. Има един склад в Престън. Кутии, струпани една върху друга, по десет. Там се пазеха и финансовите документи. Джейсън прекарваше в този склад много време.

— Кой е одобрил тези проекти?

— Куентин Роу.