Дейвид Балдачи - Тотален контрол

Тийдман я пое с трепереща ръка. Наведе глава, високото му чело се сбръчка. Сойър разбра, че го познава.

— Колко време продължаваше това? — попита го тихо.

Тийдман раздвижи устни, но не каза нищо. Подаде снимката на Сойър, отпи глътка вода и наведе глава. Така му беше по-лесно да говори.

— Аз ги запознах — отговори Тийдман. — Стивън работеше в инвестиционен фонд „Фиделити“, а Артър все още беше директор на нюйоркската банка на Федералния резерв. Аз самият се запознах със Стивън на един финансов симпозиум. Много колеги, чието мнение уважавам, не пестяха хвалбите си за него. Беше удивително интелигентен млад човек с някои интригуващи идеи за финансовите пазари и ролята на резерва в развитието на световната икономика. Беше дружелюбен, приятен, симпатичен. Беше завършил с отличие. Знаех, че Артър с удоволствие ще го включи в кръга на приятелите си интелектуалци. Сприятелиха се бързо. — Тийдман млъкна.

— И приятелството им в крайна сметка се превърна в нещо друго?

Тийдман кимна.

— По това време знаехте ли, че Либерман е хомосексуален или поне бисексуален?

— Знаех, че има проблеми с брака. Нямах представа, че тези проблеми произлизат от сексуалното… объркване на Артър.

— Изглежда, е успял да се справи с объркването. Развел се е.

— Не мисля, че идеята е била на Артър. Струва ми се, че щеше да е доволен, ако можеше да поддържа поне фасадата на щастлив хетеросексуален брак. Знам, че в наше време много хора не желаят да се крият, но Артър държеше на семейния си живот, а и финансовите среди са много консервативни.

— Значи жена му е поискала да се разведат? Тя знаеше ли за Пейдж?

— За отношенията помежду им? Не, не вярвам. Но, изглежда, знаеше, че Артър й изневерява, и то не с жена. Вероятно заради това разводът беше толкова жесток за него. Артър трябваше да действа бързо, за да не даде възможност на жена си да каже на адвокатите си за своите подозрения. Тя му взе всичко. До последния долар. Артър сподели с мен като с най-близък приятел. Аз ви го казвам като нещо, което трябва да си остане между нас.

— Оценявам това, мистър Тийдман. Искам обаче да разберете, че ако Либерман е бил причината да взривят онзи самолет, ще трябва да използвам всички възможни средства, за да разнищя престъплението. Мога само да ви обещая, че няма да разкрия онова, което ми съобщихте, ако не засяга пряко разследването ми. Ако се окаже, че личният живот на Артър Либерман няма нищо общо, никой няма да научи за него. Съгласен ли сте?

— Да — кимна Тийдман. — Благодаря ви.

Сойър видя умората на събеседника си и реши да приключи по-бързо.

— Запознат ли сте с обстоятелствата около смъртта на Стивън Пейдж?

— Знам само каквото прочетох във вестниците.

— А знаете ли, че е бил заразен със СПИН?

Тийдман поклати глава.

— Само още два въпроса. Знаехте ли, че Либерман е бил безнадеждно болен от рак на панкреаса?

Тийдман кимна.

— Как се чувстваше? Отчаян? Съсипан?

Тийдман не отговори веднага. Седеше мълчаливо с ръце в скута.

— Всъщност Артър изглеждаше щастлив — каза той след малко.

— Имал е неизлечима болест и е бил щастлив?

— Знам, че звучи странно, но не бих могъл да го изразя по друг начин. Щастлив и облекчен.

Озадачен, Сойър благодари на Чарлс и си тръгна. Разговорът бе предизвикал десетки нови въпроси, без да даде нито един отговор.

Влакът за Ню Йорк летеше в мрака. Сидни беше сама във вагон-ресторанта, гледаше разсеяно неясните силуети през прозореца, отпиваше кафе и ядеше претоплен на микровълнова фурна сандвич. Потракването на колелата и поклащането на вагона я успокояваха. Беше проявила нужното внимание и след качването си бе минала през няколко вагона, преди да седне.

Мислеше за дъщеря си. Струваше й се, че не я е виждала цяла вечност. Нямаше представа кога ще я види пак. Знаеше, че не бива го да прави, за да не й навреди — опасността беше голяма. Смяташе да се обади веднага щом пристигне в Ню Йорк. Чудеше се как да обясни на родителите си новия кошмар, който ги очакваше — заглавията в пресата, които щяха да обявят дъщеря им за криещ се от полицията убиец. Нямаше никакъв начин да ги предпази от прекаленото внимание на репортерите, които щяха да ги обсадят. Беше сигурна, че ще ги открият и в Бел Харбър, но поне щяха да имат малко време, за да се окопитят след удара.

Сидни знаеше, че има само още една възможност да открие какво беше превърнало живота й в ад. Тя беше в малката дискета, която трябваше да замине на север с „Федерал Експрес“. Имаше само нея. За Джейсън явно беше много важна. Ами ако той се заблуждаваше? Потрепери и си наложи да не мисли за това. Трябваше да вярва на мъжа си. Загледа се през прозореца, уви се в палтото си и се отпусна.