Дейвид Балдачи - Тотален контрол

— Добре. Замини за Бостън и стой при тях. Ще ти платя всички разходи. Просто замини.

— Сид!

— Джеф, имам само около минута, така че, моля те, недей да спориш с мен. Само така ще си в безопасност.

— Шегуваш ли се?

— Имаш ли нещо за писане?

— Да.

— Ще ти продиктувам адреса за дискетата. — Даде му адреса и телефонния номер в къщата на родителите си, в Бел Харбър, Мейн. — Ужасно съжалявам, че те забърках в това, но само ти можеш да ми помогнеш. Благодаря ти. — Тя затвори.

Фишер постави слушалката на мястото й, огледа се уморено, после изтича до колата и подкара към дома. Малко преди да паркира край бордюра, забеляза черен микробус на стотина метра по-назад. Присви очи и видя два силуета на предната седалка. Пулсът му се ускори. Направи обратен завой по средата на улицата и се върна. Не погледна към шофьора на микробуса. След още малко вдигна очи към огледалото — следяха го.

Стигна до целта си, двуетажна тухлена сграда, над чийто вход беше написано „КИБЕР@БАР“, и спря отпред. Собственикът на заведението му беше приятел. Фишер му бе помогнал да инсталира компютрите.

Барът беше отворен денонощно и имаше защо — дори и по това време беше почти пълен, предимно с млади хора, които нямаше да стават рано, за да ходят на работа. Вместо гърмяща музика и пелена от цигарен дим обаче — пушенето беше забранено заради чувствителната апаратура — в заведението се чуваха звуци от компютърни игри и приглушени разговори за нова техника и програми. Момчетата и момичетата флиртуваха и тук, само че темите за разговор бяха малко по-различни.

Фишер откри собственика, млад човек, който нямаше и трийсет години, обясни му какво иска от него, без да навлиза в подробности, и дискретно му подаде листчето, на което беше записал адреса в Бел Харбър. Собственикът изчезна в офиса си, а Фишер седна пред един компютър. Когато погледна навън през витрината, видя черният микробус да спира на отсрещния тротоар.

Една сервитьорка му донесе бира и соленки. В салфетката, която остави на масата до него, беше увита дискета. Фишер я извади и я мушна в устройството. След минута се свърза с компютъра си у дома. След още трийсет секунди файловете на Сидни бяха записани на дискетата. Погледна към улицата. Микробусът все още беше там.

Сервитьорката приближи и го попита дали има нужда от още нещо. Подаде му фирмен плик на „Федерал Експрес“ с етикет, на който беше напечатан адресът. Фишер погледна към улицата и забеляза, че малко по-нататък беше спряла полицейска кола. Двамата полицаи се бяха облегнали на нея и разговаряха.

Сервитьорката понечи да вземе дискетата, за да я сложи в плика, но Фишер я спря — не искаше да излага на опасност и приятелите си. Кимна й да се приближи и прошепна нещо в ухото й. Тя се отдалечи и след малко се върна с друг плик. Облепен с предостатъчно пощенски марки. Фишер се усмихна. Щеше да изпрати дискетата с обикновена поща, не толкова бързо, колкото с „Федерал Експрес“, но при дадените обстоятелства така беше по-добре. Сложи дискетата в плика, запечата го и го мушна в джоба на палтото си. Плати сметката, като остави голям бакшиш за сервитьорката, после поля лицето и гърдите си с бира и допи остатъка на един дъх.

Веднага щом излезе, фаровете светнаха, двигателят заработи и микробусът потегли към него. Фишер започна да залита и да пее с цяло гърло. Двете ченгета веднага наостриха уши. Фишер им помаха весело, качи се в колата си и запали мотора. Подкара към полицаите в насрещното платно.

Профуча край тях с бясна скорост и те моментално скочиха в колата. Микробусът изостана на безопасно разстояние, после, когато полицаите най-накрая успяха да спрат Фишер, сви в една от преките и изчезна. Вонята на бира и безразсъдното шофиране осигуриха на Фишер белезници на китките и бърз превоз до полицейския участък.

— Надявам се да имаш добър адвокат, приятел — подхвърли единият полицай от предната седалка.

— О, познавам няколко — отговори Джеф доволно.

В полицейския участък взеха отпечатъци от пръстите му и описаха вещите му. Позволиха му да се обади по телефона. Преди това обаче Фишер помоли дежурния сержант да му направи услуга. Сержантът се съгласи, отиде до пощенската кутия на участъка и пусна плика с дискетата. С обикновена поща. Докато го водеха към килията, Джеф си заподсвирква весело. Беше ги изиграл.

Сойър се изненада приятно, когато разбра, че няма да се наложи да пътува чак до Калифорния, за да се срещне с Чарлс Тийдман. Оказа се, че е дошъл във Вашингтон заради някаква конференция. Въпреки че беше три сутринта, Тийдман, който се движеше по времето на Западното крайбрежие, се съгласи да се срещнат. Дори с готовност, както се стори на Сойър.