Дейвид Балдачи - Тотален контрол

— Точно така, Лий. Защо не дойдеш да работиш в лабораторията при нас? А сега ще ви покажа следите от кръв. Начинът, по който са напръскани седалките, е много показателен, отново поради малкото пространство. — На екрана се появиха множество петна, подобни на пръски, оцветени в златисто. — Моето заключение е, че мъжът, намерен на пода, е седял с лице назад по посока на движението. Раната е близо до дясното слепоочие. От главата му буквално са изригнали кръв и мозък. Виждате колко изпръскана е задната седалка.

— Но тук не е — отбеляза Сойър и посочи лявата част на задната седалка.

— Наблюдателен си. Точно така. Цялата задна седалка е изпръскана доста равномерно. Това ме кара да мисля, че жертвата… — Лиз погледна бележките си, оставени край компютъра — … Брофи е бил обърнат леко наляво, така че дясното му слепоочие, където е раната, е било към задната седалка. Това може да обясни защо е изпръскана с кръв по този начин.

— Като с маркуч — отбеляза Сойър сухо.

— Не това е терминът, но може да се каже и така. — Лиз повдигна вежди и продължи: — По лявата част на седалката обаче няма никакви следи от кръв, тъкани или парченца кости и чистото място е малко повече от метър. Защо? — попита Лиз и ги погледна като учителка, очакваща гора от вдигнати ръце.

— Там е седял Филип Голдман — отговори Сойър. — Само че той далеч не е дебел и не би могъл да закрие толкова място с тялото си. Можем да предполагаме, че до него е имало още един човек.

— Точно така — кимна Лиз. — И още нещо. Вдясно от мястото, където е седял Голдман, няма негова кръв, а би трябвало да има при тази рана. Ако аз бях седяла там, нямаше да изляза от банята цяла седмица, да чукна на дърво.

— Вълнен плат, дълга руса коса… — започна Джаксън.

— И това — прекъсна го Лиз, посочи екрана и увеличи кадъра. Близо до мястото, където беше седял Голдман, се виждаха три успоредни бразди в кожата на седалката. Край тях имаше нещо.

— Това е парченце нокът — обясни Лиз. — Все още не сме направили ДНК-анализ, но може категорично да се каже, че е женски.

— Защо? — попита Джаксън.

— Не е трудно да се разбере, Рей. По него има лак за нокти. Мъжете рядко използват такива неща.

— Аха…

— Браздите по седалката са…

— От ноктите й. Тя ги е забила в кожата и е счупила нокътя си.

— Така е. Вероятно наистина е изпаднала в паника — отбеляза Лиз.

— Не се изненадвам — каза Джаксън.

— Нещо друго, Лиз? — попита Сойър.

— Да. Пръстовите отпечатъци. Използвахме специално контрастно вещество, което подчертава отпечатъците при облъчване с лазерна светлина. Резултатите са отлични. Разбира се, навсякъде има отпечатъци на трите жертви. Намерихме обаче и други, не толкова добри, включително и около издрасканото място на седалката. И нещо много интересно.

— Какво? — подкани я Сойър.

— Дрехите на Брофи бяха покрити с кръв и тъкани, което е логично, защото раната му е кървяла обилно. Върху дясното му рамо открихме отпечатъци от цяла ръка — палец, показалец, среден пръст и кутре.

— Как си го обясняваш? Може би някой се е опитвал да го обърне? — попита Сойър.

— Не, не мисля, макар че нямам категорични доказателства. Ако се съди по разположението на дланта, може да се каже, колкото и странно да звучи, че някой се е опитвал да го прескочи и се е опрял на трупа.

Сойър я погледна.

— Опрял се е, за да го прескочи? А защо е трябвало да се опира, Лиз? Това не личи от отпечатъците, нали?

— Има и още нещо. — Лиз смени картината на екрана. — Това е гърбът на Брофи. Ето тук има лека вдлъбнатина, което личи благодарение на кръвта. — Те я гледаха нетърпеливо. — Коляно — каза тя. — Човешкото коляно има характерна форма, която тук личи много добре. Открихме и това. — Лиз натисна клавиш и на екрана се появи друго изображение.

Този път съвсем ясно личеше от какво е.

— Обувка — каза Джаксън. — Ток на обувка.

Сойър не изглеждаше убеден.

— Добре. Защо обаче е трябвало да стъпва върху трупа, да го пипа и да остави толкова следи, след като може да излезе през лявата врата, без да пипа каквото и да било? Човекът, за когото говорим, в края на краищата е седял вляво от Голдман.

Джаксън и Лиз размениха погледи. Не можеха да отговорят на този въпрос.

— Е, това вече е ваша работа, момчета — каза Лиз. — Затова ви плащат големите заплати. Аз съм лабораторен плъх.

— Ще ми се да имаше повече като теб, Лиз — каза Джаксън.

Тя се усмихна.

— Ще опиша всичко в доклада си и ще ви го дам по-късно днес.