Дейвид Балдачи - Тотален контрол

Даде им ключ. Сойър и Сидни отвориха апартамента и влязоха. Сойър запали лампата и затвори вратата. Надяваше се тук да улучи десятка, макар че би се задоволил и с по-малко.

Преди да си тръгнат от офиса на Пейдж, разпитаха портиера и той им каза, че шкафът е бил изнесен предния ден от двама души, облечени с униформи на транспортна фирма. Представили редовна на вид поръчка за услуга и имали и ключ от офиса. Сойър бе сигурен, че фирмата им е фалшива, а съдържанието на шкафа, колкото и интересно да е било, вече се е превърнало в пепел.

Жилището на Пейдж бе също толкова семпло и подредено, колкото и офисът му Обиколиха стаите и огледаха разположението. Във всекидневната имаше хубава викторианска камина. Едната стена беше покрита с книги. Ако можеше да се съди по тях, Едуард Пейдж бе чел жадно и безразборно. Нямаше никакви бележници, квитанции за платени сметки или други подобни, от които да се разбере с какво се е занимавал и дали е следил някой друг, освен Джейсън и Сидни Арчър. Претърсиха щателно всекидневната и продължиха в другите стаи.

В кухнята и банята нямаше нищо интересно. Сойър провери зад тоалетната и в хладилника, а Сидни влезе в спалнята. Кошчетата за боклук бяха празни, по куфарите нямаше етикети на авиокомпании. След малко двамата седнаха на леглото и огледаха стаята. На малката странична масичка имаше снимки — Едуард Пейдж и семейството му в по-добри времена.

Сидни взе една от тях, в рамка.

— Симпатични хора — отбеляза тя. Мина й през ум, че подобно нещо вече не би могло да се каже за нея и Джейсън. Подаде снимката на Сойър.

Жената беше хубава, момчето беше копие на баща си. Дъщерята също бе хубава. Рижа коса, стройни крака… на около четиринайсет. На печата от фотоателието се виждаше, че снимката е правена преди пет години. Сега това момиче трябва да е истинска красавица, помисли си той. Въпреки всичко обаче според собственика семейството му живееше в Ню Йорк, а Пейдж бе тук съвсем сам. Защо ли?

Сойър протегна ръка, за да върне снимката на мястото й, и почувства издутина откъм гърба й. Махна задния картон и отвътре изпопадаха няколко по-малки снимки. Бяха на един и същи човек — млад мъж на двайсет и няколко. Беше хубав, твърде хубав за разбиранията на Сойър. Дрехите му бяха модерни, прическата — добре оформена. Стори му се, че има известна прилика с Ед Пейдж. Сойър погледна гърбовете на снимките — само на една от тях беше написано „Стиви“. Вероятно беше брат на Пейдж. Но защо бе скрил снимката му?

— Какво мислиш? — попита го Сидни.

Сойър сви рамене.

— Понякога си мисля, че този случай изисква повече мислене от това, на което съм способен.

Остави всички снимки по местата им, с изключение на тази с надписа. Нея прибра в джоба си. Огледаха апартамента още веднъж, излязоха и заключиха вратата.

Сойър изпрати Сидни до дома й и за всеки случай провери дали в къщата не се крие някой и дали прозорците и вратите са затворени и заключени.

— Ако нещо те обезпокои, ако имаш проблем или просто ти се прииска да си поговорим, по което и да е време, обади ми се. — Сидни кимна. — Навън има двама наши хора. Ще са при теб за секунда, ако нещо се случи. — Сойър застана до пътната врата. — Отивам да свърша някои неща. Ще намина сутринта. Ще се справиш ли?

— Да — отвърна Сидни.

Сойър въздъхна и се облегна на вратата.

— Сидни, надявам се един ден да мога да ти обясня всичко, ясно и точно.

— Ти… все още си убеден, че Джейсън е виновен, нали? Едва ли мога да те упрекна. Всички улики са против него, зная.

Сойър доби мрачно изражение. Въздъхна и извърна лице. Когато отново я погледна, в очите му се появи нещо друго.

— Сидни — каза той, — ще кажа само, че започвам да се съмнявам.

— За Джейсън ли? — Тя беше объркана.

— Не, за всичко останало. Мога да ти обещая само, че най-важната ми задача отсега нататък ще е да намеря съпруга ти жив и здрав. След това ще изясним всичко останало.

Тя потрепери леко и кимна. Сойър се обърна и тя го докосна по ръката.

— Благодаря ти, Лий.

Застана до прозореца и го проследи с поглед. Той отиде до черната кола, в която бяха двамата агенти, обърна се към къщата, видя я и й махна. Тя също му махна. Чувстваше се виновна заради това, което смяташе да направи. Отдалечи се от прозореца, угаси всички лампи, грабна сивия блейзър и чантата си и хукна навън през задния вход секунда преди там да застане агентът на ФБР, който трябваше да я пази. Мина през шубраците в края на двора и излезе на другата пресечка. След минута намери уличен телефон, след още десет дойде таксито.