Дейвид Балдачи - Колекционерите

— Кажи за шпионажа — нетърпеливо го подкани Стоун.

— Млъкни, глупако! — изкрещя извън себе си Трент.

— Време е да си лягаш, мой човек — изръмжа Рубън и стовари тежкия си юмрук в челюстта му. Трент хлъцна, главата му клюмна. Едрият мъж се изправи и втренчи поглед в лицето на Чеймбърс. — Продължавай!

— Питам се дали наистина не съм един стар глупак — въздъхна антикварят и спря очи върху безжизнената фигура на Трент. — Бавно и постепенно Албърт започна да ми внушава как можем да изкараме добри пари от продажбата на разни малки тайни. Твърдеше, че става въпрос по-скоро за бизнес, отколкото за шпионаж. Имал връзка с човек от комисията, разполагащ с контакти във всички разузнавателни централи, и този човек проявявал интерес към съвместен бизнес с него. По-късно се оказа, че този човек е изключително опасен, но Албърт продължаваше да твърди, че много хора се занимават с такъв бизнес и че в него няма нищо необичайно.

— И ти му повярва, така ли? — присви очи Стоун.

— Имах известни резерви, но парите бяха добри — въздъхна Чеймбърс. — А колекционирането на редки книги е скъпо хоби. Сега си давам сметка, че е било грешка, но тогава не мислех така. Албърт казваше, че шпионите най-често се провалят в момента, в който предават секретната информация. Но твърдеше, че е открил надеждна система, която зависи от мен.

— От твоите умения като реставратор и от факта, че имаш свободен достъп до библиотеката, нали? — попита Кейлъб.

— Да. Всички знаеха, че с Албърт сме приятели. Нямаше нищо подозрително във факта, че от време на време той ми носи по някоя книга за реставрация, просто защото това ми е професията. В книгите някои букви бяха маркирани с точица. Аз ги прехвърлях в книги, собственост на библиотеката, използвайки специален химически оцветител. Винаги съм се възхищавал от калиграфията на старите майстори, използвана още в зората на печатарската дейност. За мен калиграфски изписаните букви са миниатюрни произведения на изкуството. Обработени правилно, те могат да възвърнат напълно първоначалния си блясък. Експериментирам в тази област от години, тя ми е нещо като хоби. За съжаление в днешно време няма пазар за такава стока. Не ми беше трудно да открия химикал, който да реагира на определен тип увеличителни стъкла — в нашия случай очила. Те също са мое изобретение. Наред с книгите аз се увличам от химията и от възможностите, които дава пречупването на светлината. Това прави работата ми в библиотеката още по-привлекателна. — Замълча за миг, после с въздишка добави: — По-скоро я правеше, защото е ясно, че с това вече е свършено… Но както и да е. Албърт и хората му изпращаха в библиотеката свои хора, снабдени със специалните очила. Доколкото ми е известно, те са се появявали там редовно, за да не събудят подозрение. И само от време на време са копирали секретната информация.

— Разбира се, че никой няма да обърне внимание на възрастните хора, които проявяват страст към старите книги — кимна Стоун. — Те спокойно са изнасяли секретните сведения от библиотеката, а след това са ги запечатвали в обикновен плик и са ги изпращали по пощата на някой „роднина“ в чужбина — и това остава извън полезрението на могъщата АНС с нейните супер компютри и шпионски спътници. Перфектен план!

— Аз съобщавах на Албърт коя книга е готова, а той пускаше в интернет кодирано съобщение, съдържащо заглавието й и времето на поръчването й — продължи Чеймбърс. — Имах грижата да върна въпросната книга в хранилището в деня, в който куриерът ще я поиска. Това не беше проблем, тъй като много книги циркулират между библиотеката и отдела за реставрации. И така куриерите се появяваха, преписваха каквото им трябва и най-спокойно си тръгваха. Няколко часа по-късно се изпаряваше и химикалът, с който обработвах буквите.

— За тази дейност ви се плащаше добре, нали? — попита Анабел. — И ви превеждаха парите в сметки в чужбина?

— Нещо такова — кимна Чеймбърс.

— Каза, че превъплъщението ти във Винсънт Пърл е било изключително успешно. Защо тогава не заряза другата си роля — на Монти Чеймбърс? — попита Стоун.

— Защото обичах работата си в библиотеката, както вече ви казах — отвърна с въздишка домакинът. — Беше ми забавно да заблуждавам всички наоколо. Предполагам, че съм искал да запазя най-добрите страни на двете си превъплъщения.

— Шпионажът е нещо лошо, но какво ще кажеш за убийствата? — възкликна Кейлъб. — Боб Брадли, Корнилиъс Бихан, Норман Джанклоу, а вероятно и Джуъл Инглиш. Ами Джонатан? Ти и твоите хора го убихте!