Дейвид Балдачи - Колекционерите

Кейлъб Шоу влезе в читалнята на отдел „Редки книги и специални колекции“ и спокойно се насочи към бюрото си в дъното, където остави раницата и велосипедната каска. После се наведе да свали предпазната щипка от крачола си. Предстоеше му тежък ден, тъй като в качеството си на специалист изследовател трябваше да подготви около шестстотин тома за библиографията към новата му книга, изискани със специална поръчка от известен американски учен. Вече беше издирил заглавията в общия каталог, но сега му предстоеше далеч по-трудната задача да ги свали от съответните рафтове.

Отпусна малко колана на панталоните си и приглади с длан разрешената си посивяла коса. Макар че бе все още слаб, напоследък бе установил, че започва да се разширява в кръста. Това беше причината да яхне колелото и да идва на работа с него, надявайки се физическите усилия да решат проблема. Не беше привърженик на диетите, с удоволствие си пийваше вино, предпочиташе висококалоричната храна и открито се гордееше с факта, че след гимназията изобщо не беше влизал във фитнес салон.

Запъти се към входа на хранилището, опря картата до електронното устройство и дръпна вратата. Остана леко озадачен от празната зала, тъй като Джонатан Дехейвън отдавна трябваше да е тук. Той винаги идваше пръв, а и вратата на читалнята беше отключена. В крайна сметка реши, че началникът на отдела вероятно е в кабинета си или в някое от хранилищата.

— Джонатан? — подвикна той, но не получи отговор и сведе очи към списъка в ръката си. Задачата със сигурност щеше да му отнеме целия работен ден, а вероятно и повече. Издърпа една от количките за книги, подредени до стената, и тръгна към дългата редица високи рафтове. Половин час по-късно излезе от хранилището за поредния списък със заглавия и почти се сблъска с една от колежките си, току-що появила се в читалнята.

Размениха си любезни, но кратки поздрави, след което Кейлъб се върна обратно. Студът в помещението му напомни, че предишния ден беше оставил пуловера си в хранилището на четвъртия етаж. Тръгна към асансьора, после погледна отпуснатия си корем и затича по стълбите, вземайки по няколко стъпала наведнъж. Мина покрай колекцията с медицинска литература, изкачи още няколко стъпала и се озова на мецанина. Прекоси главната пътека и се насочи към мястото, където беше оставил пуловера си.

Видя тялото на Джонатан Дехейвън, проснато на пода, хлъцна, задави се и припадна.

Високият и жилав мъж излезе от къщичката и се насочи към малкото гробище, което поддържаше. Имаше много работа, тъй като домовете на мъртвите трябваше да се поддържат по най-добрия начин. По ирония на съдбата той самият „почиваше“ в Националното гробище „Арлингтън“, а много от някогашните му колеги биха останали смаяни от факта, че всъщност още е жив. Понякога и той се учудваше, че не е мъртъв, защото институцията, за която беше работил преди години, направи всичко възможно да го ликвидира след отказа му да продължава да убива от името на правителството.

Забеляза движението с крайчеца на окото си и механично провери дали не го наблюдават от жилищния блок в съседство. После измъкна ножа от канията на колана си и светкавично се завъртя. Отстъпи крачка назад, прицели се и замахна. Острието прониза змийската глава. На два пъти през изминалата седмица гадината се беше опитвала да го ухапе, скрита във високата трева. Измъкна ножа, избърса острието и захвърли змията в близкото кошче за боклук.

Рядко прибягваше до някогашните си умения, но в някои случаи те все още помагаха. По принцип беше благодарен на съдбата, че спотайването и дебненето на жертвата отдавна бяха останали в миналото. Понякога обаче това минало се връщаше и хвърляше сянка върху новия му живот. Най-вече чрез името му.

Повече от трийсет години не беше използвал истинското си име: Джон Кар. Хората го познаваха като Оливър Стоун — псевдонимът, който беше избрал, за да осуети опитите на някогашната си служба да го открие, както и като символичен протест срещу държавата, която не проявяваше честно отношение към собствените си поданици. Десетилетия наред обитаваше една палатка в парка „Лафайет“ срещу Белия дом, превръщайки се в част от шепата „постоянно протестиращи граждани“. На табелата пред нея беше изписано „Искам истината“. В преследване на тази цел той бе оглавил малката неправителствена организация — клуб „Кемъл“, настояваща правителството на САЩ да прояви отговорност към своя народ. Членовете й бяха запознати и с няколко от конспиративните теории, които беше изградил след дълъг и търпелив анализ на политическите машинации в страната.