Дейвид Балдачи - Колекционерите

— За известно време трябва да държим Кейлъб под око — тихо каза той.

— Защо? Нима мислиш, че може да се влоши?

— Не искам някой да му помогне да се влоши.

— Онзи човек е починал от инфаркт, Оливър. Всеки ден стават такива неща.

— Но не и с някой, който току-що си е направил пълни изследвания в „Джонс Хопкинс“.

— Добре де, може да е спукал кръвоносен съд, може да е паднал и да си е пукнал черепа. Добре чу какво каза Кейлъб: човекът е бил абсолютно сам в хранилището.

— Така смята Кейлъб, но той не може да бъде сигурен, тъй като веднага е припаднал.

— Ами охранителната камера и специалните пропуски! — възрази Рубън.

— Още по-добре. Благодарение на тази техника ще бъдем сигурни, че в момента на смъртта си Джонатан Дехейвън е бил сам. Което обаче не изключва версията за убийство.

— Стига де! Кой може да има зъб на някакъв смотан библиотекар?

— Всеки си има врагове. Но враговете на някои хора се откриват по-трудно от враговете на други.

— Добре ли се вижда? — попита в слушалките Лио Риктър, набирайки няколко цифри на клавиатурата. Беше спрял колата си пред един от банкоматите в района на Бевърли Хилс. В микробуса на отсрещната страна на улицата седеше бившият продавач на луксозни стоки и професионален измамник Тони Уолас, забил поглед в малкия видеоекран пред себе си.

— Супер — промърмори той. — Хващам пръстите ти, набиращи ПИН кода. Виждам ясно лицевата страна на картата. Ако използвам увеличението и стопкадъра, лесно ще разчета данните върху нея.

През нощта бяха монтирали изобретението на Тони на мястото на металната касета с рекламни брошури, закрепена върху страничната стена на банкомата. Преди това Тони беше задигнал такава касета от банкомат в другия край на града, след което беше изработил точното й копие в гаража на къщата, наета от Анабел за времето на краткия им престой в града. Във вътрешността на фалшивата касета беше монтирана захранвана с батерии видеокамера, фиксирана върху клавиатурата на банкомата и процепа за карти. Тя беше в състояние да предава картината на разстояние до двеста метра, което позволяваше достатъчен избор на място за паркиране.

За всеки случай Тони беше изработил миниатюрен електронен четец, закрепен точно над процепа за картите. Копието беше толкова съвършено, че дори Анабел не откри пропуски в него. Устройството можеше да улови и предаде по безжичен път до приемника в микробуса всички цифри на вкараната в машината кредитна карта, включително специално защитения контролен код, вграден в магнитния чип.

Анабел се беше настанила на съседната седалка. В задната част на микробуса беше монтирана друга видеокамера, обслужвана от Фреди Дрискол, който доскоро беше продавал фалшивите си „Гучи“ и ролекси на кея в Санта Моника. Обективът на камерата почти опираше в затъмненото странично стъкло.

— Хващам съвсем ясно номерата на преминаващите коли — докладва той.

— Време е, Лио — обяви в слушалките си Анабел. — Разкарай се оттам и дай път на истинските мангизи.

— На практика нямаме нужда от камерата на банкомата, тъй като разполагаме с четеца — каза Тони. — Това е излишен лукс.

— Предавателят на четеца понякога блокира — поклати глава Анабел, без да отделя очи от екрана пред себе си. — А изпуснем ли дори една цифра, картата става неизползваема. Освен това камерата осигурява информация, която за четеца е невъзможна. Ударът е еднократен, следователно нямаме право на грешка.

През следващите два дни просто седяха в микробуса и приемаха информацията за дебитни и кредитни карти, с която ги заливаше монтираната на банкомата апаратура. Анабел методично я сверяваше с контролните номера на колите, чакащи на опашка пред машината, и я вкарваше в разтворения на коленете си лаптоп.

— „Бугати Вейрон“, „Салийн“, „Пагано“, „Кьонигзег“, „Майбах“, „Порше Карера“, „Мерцедес SLR Макларън“ — започна да изрежда тя. — Това са колите от първа категория в класацията ни. Бугатито струва милион и двеста и петдесет хиляди долара, а другите вървят между четиристотин и седемстотин хиляди. Във втора категория влизат „Ролс-Ройс“, „Бентли“ и „Астън Мартин“, а за трета остават ягуари, беемвета и обикновени мерцедеси.

— В коя категория поставяш „Киа“, „Сатурн“ и „Юго“? — шеговито подхвърли Лио.

В края на втория ден прекратиха наблюдението и се прибраха в наетата къща за обсъждане на по-нататъшните си действия.

— На първо място е качеството, количеството е без значение — обобщи Анабел. — Мисля, че трийсет карти са напълно достатъчни.