Дейвид Балдачи: Колекционерите

Сийгрейвс ръководеше един наистина процъфтяващ бизнес. Враговете на Америка по света непрекъснато се увеличаваха, а той без колебание продаваше тайни на всеки, който беше в състояние да плати: ислямски терористи, южноамерикански комунисти, азиатски диктатори, а дори и членове на Европейския съюз.

— Приятно четене — рече Трент, имайки предвид папката, която му беше прехвърлил току-що. Някъде в нея се криеше името, кодирано като „Гръмотевична буря“, комплектовано с всички въпроси и вероятни отговори.

Вечерта, в тишината на дома си, Сийгрейвс идентифицира името и механично започна да планира предстоящата операция. Този път се налагаше да използва далеч по-сложни средства от пушка с оптически мерник. Допълнителната информация, предоставена от Трент, беше безценна. Благодарение на нея задачата се улесняваше многократно, а Сийгрейвс знаеше на кого да се обади.

Точно в шест и половина Джонатан Дехейвън отвори вратата на триетажната си къща, излезе на тротоара и с наслада напълни дробовете си със свежия въздух. Утрото над Вашингтон, окръг Колумбия, беше ясно и хладно. Очите му бавно се плъзнаха по внушителните сгради от двете страни на улицата. Дехейвън беше висок и сух мъж на петдесет пет-шест години, със старателно сресана и все още гъста прошарена коса. Носеше сиво сако от мек туид, светлосиня вратовръзка и черни панталони.

Името му изобщо не фигурираше сред най-богатите обитатели на квартала, чиито солидни тухлени резиденции струваха по няколко милиона долара. Купувачи за тях не липсваха, но те просто не се продаваха. За късмет той беше получил своя дом по наследство, тъй като навремето родителите му бяха проявили достатъчно прозорливост и бяха инвестирали в един от най-перспективните жилищни райони на окръга. Голяма част от семейното състояние беше отишло за благотворителност, но единственият син все пак бе получил значителна сума, която допълваше заплатата му на държавен служител и му позволяваше да води спокоен и удобен живот без никакви лишения.

Но комфортът и спокойствието не бяха цел в живота на някои от съседите му на Гуд Фелоу Стрийт. Един от тях беше търговец на смърт, въпреки че според официалната терминология такива като него се наричаха сътрудници на Министерството на отбраната.

Въпросният съсед се казваше Корнилиъс Бихан, но предпочиташе да го наричат само Кей Би. Обитаваше имение със застроена площ от пет хиляди квадратни метра под формата на две отделни солидни каменни сгради. Говореше се, че е успял да се сдобие със собственост в този район благодарение на един-два подкупа. Главната сграда разполагаше с асансьор за четирима, а прислугата живееше в отделна, дискретно разположена къщичка наблизо.

Бихан имаше навик да организира среднощни партита, на които присъстваха много красиви жени, но това ставаше само когато съпругата му заминеше за поредното пазаруване в Европа. Убеден, че и пренебрегнатата съпруга не пропуска своите дискретни забавления отвъд океана, Дехейвън си представи как красивата и елегантна дама лежи по гръб върху огромна маса за хранене в стил „Луи XVI“, обяздена от млад френски любовник под звуците на „Болеро“. Браво на теб, мислено я поздрави той.

После поклати глава да прогони мислите за невинните прегрешения на съседите си и с бодра стъпка тръгна за работа. Официалната му длъжност беше началник-отдел „Редки книги и специални колекции“ към Библиотеката на Конгреса, където по мнението на много специалисти се съхраняваше значителна част от най-редките книги в света. Разбира се, французите, италианците и британците положително биха оспорили това мнение, но макар и пристрастен, Дехейвън беше дълбоко убеден, че американската колекция е най-добрата в света.

Измина около половин километър по чистите тротоари, покрити с широки гладки плочи. Вървеше с отмерената крачка на майка си, която винаги беше гледала къде стъпва по време на дългия си живот. Изправен пред леглото й ден преди да почине, Дехейвън изобщо не беше сигурен дали тази властна жена няма да прескочи погребението и да се насочи пеша към райските порти с оправданието, че и там я чака работа. На ъгъла се качи в препълнения общински автобус и седна до някакъв младеж с прашни дрехи и олющена хладилна чанта между краката. Двайсет и пет минути по-късно слезе на едно оживено кръстовище, изчака смяната на светофара и се насочи към малкото кафе, в което пиеше сутрешния си чай, закусваше с един кроасан и преглеждаше „Ню Йорк Таймс“.