Дейвид Балдачи: Колекционерите

Два часа по-късно вече бяха на пристанището за яхти на Санта Моника. Денят беше слънчев, откъм океана подухваше топъл ветрец.

— Бях забравил тази красота — въздъхна Лио, избърса потта от челото си и съблече коженото яке.

— Хубаво време плюс най-добрите клиенти — отбеляза Анабел. — Нали затова сме тук? А най-добрите клиенти изискват и…

— Най-изкусните измамници — довърши вместо нея Лио.

— Ето го и Фреди Дрискол — подхвърли след малко тя. — Краля на фалшификаторите.

Лио присви очи под ярките слънчеви лъчи, но въпреки това му трябваше време, за да разчете табелата над малката сергия.

— „Раят на марковата стока“?

— Точно така. Направи каквото ти казах.

— Че кога съм правил нещо друго? — въздъхна Лио.

Спряха пред сергията, върху която акуратно бяха подредени джинси, дамски чанти от световноизвестни марки, часовници и други аксесоари. Възрастният продавач ги поздрави с подчертана любезност. Беше дребен и възпълен, с приятно лице. Изпод сламената му шапка стърчаха бели кичури.

— Много добри цени! — възкликна Лио, докато разглеждаше изложената стока.

— Така е, защото над мен няма посредници, а само небето, слънцето и морето — гордо рече старецът.

След кратък оглед двамата си избраха няколко неща и Анабел подаде на продавача сто долара.

Човекът надяна на носа си очила и вдигна банкнотата срещу светлината.

— Съжалявам, госпожо — поклати глава той. — Мисля, че тези пари са фалшиви.

— Прав си — небрежно кимна Анабел. — Аз пък мисля, че е нормално да платя с фалшиви пари за фалшива стока.

Онзи дори не мигна. На лицето му продължаваше да грее приветлива усмивка.

Анабел изследва банкнотата по начина, по който го беше направил продавачът.

— Проблемът не е в майсторството на фалшификатора — каза тя. — Мнозина могат да копират холограмата на Франклин без грешка. Но за устойчивостта й при наблюдение от различен ъгъл е нужна печатарска техника, която струва 200 милиона долара. В Съединените щати има само една такава, но фалшификаторите нямат достъп до нея.

— Ти обаче хващаш специалния молив и майсториш портретчето на стария Бени като воден знак — намеси се Лио. — Умниците вдигат банкнотата на светлината и виждат това, което искат да видят, но то всъщност не е никаква холограма, а само илюзия за нея.

— Затова веднага хвана ментето — добави Анабел. — Защото сам го е правил много по-добре. — Тя вдигна чифт джинси от сергията. — На твое място бих посъветвала производителя да слага марката и на ципа, както е при оригиналните. — Хвърли джинсите обратно и вдигна някаква дамска чантичка. — Това тук също се познава, че е менте, защото липсват двойните шевове по дръжката.

— А пък ролексите не свистят, а цъкат — довърши атаката Лио, вдигнал небрежно един от часовниците на сергията.

— Направо съм шокиран! — артистично се провикна възрастният мъж. — Никога не съм допускал, че ще ми пробутат фалшива стока! Преди минути зърнах един полицай на другия край на кея. Ще ида да го повикам. А вас ще помоля да изчакате, защото ще имаме нужда от показанията ви!

Дългите пръсти на Анабел стиснаха китката му.

— Не си губи времето с тези глупости, ами дай да поговорим — кротко рече тя.

— За какво? — загрижено я погледна възрастният мъж.

— За два малки и един голям удар — отвърна Лио.

Очите на стария мошеник светнаха.

Роджър Сийгрейвс хвърли поглед към дребното, приличащо на мишка човече, заело място в отсрещния край на широката заседателна маса. Десетината старателно пригладени косъма имаха тежката задача да прикрият голотата на широкото лющещо се теме, изпъстрено с тъмни петна. Раменете му бяха тесни, но в замяна на това имаше голям задник и добре очертано коремче. Двайсет метра тичане с умерено темпо положително щяха да го доведат до припадък, въпреки че едва ли беше на повече от четирийсет и пет. А силата на ръцете му със сигурност се изчерпваше с вдигането на пазарска торба. Образец на физическата деградация на мъжете през двайсет и първи век, помисли си с леко отвращение Сийгрейвс, за когото добрата физическа форма беше сред основните приоритети в живота.

Всяка сутрин още преди изгрев слънце той пробягваше по осем километра. Все още можеше да прави коремни преси и лицеви опори на една ръка, при това със сила, надвишаваща два пъти телесното му тегло. Издържаше четири минути под вода, а понякога тренираше с гимназиалния футболен отбор на кварталното игрище в Западен Феърфакс. Разбира се, няма мъж на четирийсет, който да издържи на темпото на 17-годишни момчета, но за своя гордост той никога не изоставаше безнадеждно далеч от най-бързите. Благодарение на тези си качества беше успял да оцелее през всичките години на нелеката си кариера.