Дейвид Балдачи - Колекционерите

Той въздъхна, разкопча сакото и приглади с длан вратовръзката си. Онези дванайсет месеца бяха най-щастливите в живота му. За пръв път срещаше човек като нея и беше убеден, че това никога няма да се повтори. Но въпреки това я прогоних, вслушвайки се в съветите на мама! Той беше писал писма на тази жена в продължение на години след инцидента, отрупвайки я с извинения. Беше й изпращал пари, бижута и екзотични подаръци от многобройните си пътувания в чужбина, но нито веднъж не я помоли да се върне при него. Да, нито веднъж не го направи! Отначало тя му отговаряше, но после писмата и колетите започнаха да се връщат неотворени. След смъртта на майка си беше решил да я потърси, но в крайна сметка се отказа с оправданието, че вече е много късно. Истинската причина обаче беше друга. Всъщност той съзнаваше, че не я заслужава.

Отново въздъхна, пъхна ключовете в джоба си и бавно огледа читалнята. Луксозното грегорианско обзавеждане — копие на Залата на независимостта, внушаваше спокойствие. Най-много му харесваха поставените върху всички маси настолни лампи с овални медни абажури. Докосна с ръка най-близката от тях и веднага усети как мъката по единствената жена в живота му, която го бе направила щастлив, започва да го напуска.

Дехейвън прекоси залата, извади магнитната си карта и я размаха пред електронния скенер. После кимна на охранителната камера над вратата и влезе в хранилището. Този ритуал се повтаряше всеки ден, зареждаше го с енергия и затвърждаваше убеждението му, че книгите са над всичко.

Той остана известно време в светилището на зала „Джеферсън“, прелиствайки един от трудовете на Тацит — римския философ и мислител, към когото третият президент на САЩ бе изпитвал дълбоко възхищение. После използва ключовете, за да влезе в хранилището „Роузънуолд Дж. Лесинг“, запълнено от пода до тавана със старо-печатни издания и ръкописи, дарени на държавата от някогашния собственик на империята „Сиърс Роубък“. Тук температурата се контролираше денонощно от прецизна и изключително скъпа апаратура, а книгите бяха поставени върху рафтове от специална стомана. Бюджетът на библиотеката беше ограничен, но пари за поддръжка все пак имаше. Температурата в това и още няколко хранилища беше точно 15,4 градуса по Целзий, а влажността на въздуха — 68 процента. При тези стойности редките книги можеха да оцелеят минимум още сто години.

Дехейвън беше убеден, че парите за поддръжката си струват въпреки трайната тенденция за допълнително финансиране от федералния бюджет на военните, а не на разходите за мирни цели. Да не говорим, че срещу нищожна част от цената на една ракета библиотеката би могла да попълни колекцията си с безценни книги, предлагани на свободния пазар. Но политиците продължаваха да настояват, че за разлика от книгите ракетите са нужни за сигурността на страната. Причината за това бе колкото проста, толкова и очевидна — войните избухват поради невежество, но четящите хора са достатъчно образовани, за да не се превърнат в пушечно месо. Може би това бе прекалено опростена философия, но Дехейвън откровено я предпочиташе.

Прегледа една-две книги, току-що върнати от отдела за реставрация, после пое по стълбите към етажа над читалнята, превърнат в хранилище на ранна американска медицинска литература. Част от мецанина беше заделена за детските книги. Насочвайки се натам, той гальовно погали малкия бюст зад бюрото в ъгъла, поставен там бог знае откога.

Секунда по-късно Джонатан Дехейвън се строполи на близкия стол и започна да агонизира. Съдейки по конвулсиите и мъчителните стенания, настъпването на смъртта не беше нито безболезнено, нито приятно. Трийсет секунди по-късно всичко свърши. Тялото му се озова проснато на пода, на седем-осем метра от входа на хранилището. Очите му бяха заковани върху колекция детски приказки с момиченца с дълги рокли и сламени шапки на кориците.

Дехейвън умря, без да разбере какво го уби. Организмът не му изневери просто защото се намираше в отлично здраве. Никой не му нанесе смъртоносна рана, никой не му поднесе отрова. На практика той беше абсолютно сам.

И въпреки това беше мъртъв.

Телефонен звън наруши тишината в дома на Роджър Сийгрейвс, на около четирийсет километра от мястото на току-що разигралата се трагедия. Беше автоматичен запис на прогнозата за времето: слънчево и ясно, без очаквания за заоблачаване и валежи. Сийгрейвс довърши закуската, взе куфарчето си и тръгна за работа. Беше му приятно, когато денят започваше с добри новини.