Спас Тодоров - Георги Аспарухов

Аспарухов никога не отвръщаше на грубостта с грубост. Спортсменството сякаш бе в кръвта му, а негов девиз — „Играта да се води честно!“

Още с началните си стъпки в големия футбол той правеше впечатление със своя талант и с изрядното си поведение на терена. Дълбоко ненавиждаше грубиянството, особено удара зад гърба, и всички други нечисти прийоми, към които понякога прибягват някои футболисти в своята безпомощност или пък по „тактически съображения“. Вече имахме възможност да разкажем, че в един период именно тези неприсъщи на играта прийоми го бяха отвърнали от футбола и насочили към волейбола. Неговото чувство за спортсменство не му позволяваше да влиза в разправии с похитителите, дори не даваше вид, че им се сърди. По-скоро им обръщаше гръб и бързаше пръв да напусне местопроизшествието. Ала това също беше презрение и една присъда над грубиянството.

Спомняме си оня момент от мача „Левски“ — „Марек“ през 1965 г., когато навлезе мощно в наказателното поле и вместо да опъне лъка и да стреля, неочаквано падна. В този момент бе под най-близката охрана на двама защитници на съперника. Какво му бяха направили? Някои от трибуните възбудено задюдюкаха. Мнозина бяха готови да се закълнат, че Аспарухов е бил непозволено подкосен и е имало дузпа. Но ето че той сам стана от земята и вдигна ръка, че никой не го е блъснал.

Сам е загубил контрола върху топката. И запалените глави по трибуните се охладиха и млъкнаха.

Същата година на мача „Левски“ — „Локомотив“ (Сф) една топка излезе извън пределите на терена, но не чул съдийския сигнал, Аспарухов продължи да играе с нея. Миг по-късно обаче той спря, вдигна ръка и призна, че топката е била в аут. Като видя това, централният защитник на „Локомотив“ Иван Димитров му изръкопляска. Колко хубава бе тази постъпка от страна и на двамата големи спортисти!

Аспарухов зачиташе правилата и принципите на истинското, благородно спортсменство. Могат да се изредят безброй прояви, които потвърждават това. Вече споменахме, с тях той бе направил впечатление на околните, още преди да блесне с пълна сила футболният му талант. Сега, когато разлистваме старите течения на вестниците, натъкваме се на една анкета от 1963 година на тема: „Кои са най-коректните играчи в «А» РФГ?“ И срещаме неговото име неизменно сред първите. Ем. Михайлов (аптекар) го поставил на първо място, В. Добрев (журналист) — също на първо, Ем. Стоянов (говорител) на Радио София) — на второ…

Такива хора, и спортисти уважават всички. И него еднакво уважаваха и своите, и съперниците. При нередките контузии, които получаваше, и когато трябваше да пази леглото, едни от първите, които го посещаваха, бяха Якимов, Шаламанов, Ив. Димитров …

Имаше много отличия — купи, медали, грамоти. Но особено много ценеше онази купа, която му бе връчена през 1965 г. като спортсмен N1 между футболистите от цялата страна.

И винаги се стремеше да бъде достоен за нея.

Нека за момент си отдъхнем от това непрестанно състезателно напрежение, от мачовете, които следваха като на конвейер един след друг, и се пренесем за малко в един друг свят на нашия герой. Защото читателят с право ще запита: та нима животът на Аспарухов е бил свързан само с футбола?

Съвсем не. Той имаше разностранни интереси. Особено го влечаха проявите в областта на културата и изкуството. И въпреки че му оставаше малко време извън футбола, той го оползотворяваше най-пълно. Можеше да се види на всяка премиерна постановка на Сатиричния театър, на концерти на Държавната филхармония… Дружеше с писателя Банчо Банов, с артистите Георги Калоянчев, Любомир Кабакчиев, Нейчо Попов, Никола Анастасов, Сава Хашъмов, Васил Стойчев … Това от негова страна не беше куртоазия, парадно проявление на културните интереси. Напротив, далеч беше от подобен снобизъм.

Веднъж споделяше, че приел поканата да посети едно семейство, в дома на което заварил доста видни представители на културата и изкуството. В първия момент това го зарадвало, защото винаги му е било приятно да общува и разговаря с интересни и умни хора. Ала скоро почувствувал, че мнозина го сочат зад гърба едва ли не с пръст. Дочувал: „Това ли е този нашумял Гунди?“ Почувствувал се едва ли не като рядък екземпляр от зоологическата градина. Разбрал, че домакините го били поканили повече, за да парадират с него. И набързо се измъкнал.

Повече му се нравеха със своята искреност и прямота в отношенията си хора като народния артист Георги Калоянчев, който, като го видеше, шеговито му подхвърляше отдалече: