Спас Тодоров - Георги Аспарухов

— Трябва да играеш! Нужен си, дори и без да се напрягаш. Самото ти присъствие на терена удвоява силите на другите десет, ще смути и съперника.

И той поемаше кръста по мъжки. Отборът печелеше. Но колцина от претъпканите трибуни знаеха добре какво му е, та не е така пълноценен? Затова в тоя период се дочуха и първите реплики на недоволство. Тогава и ние, признаваме си, си позволихме и упрека в една информация: „А Аспарухов? Не може да се оправдае неговата инертност, в много случаи «игра ходом». Та нали той, капитанът, трябва да дава пример, да повежда и да увлича в атака другите!…“

Той не ни се разсърди. Не продума нищо, когато се видяхме на другия ден, не показа, че е засегнат, че го боли. А сигурно го е заболяло, защото пред други бе споделил:

— Щом и те, които са ми близки и, най-добре знаят какво ми е, не ме разбират.

Да припомним ли и оня мач с ЦСКА през 1966 година, когато грип го повали на легло с 39 градуса температура? Но как без него в такъв важен дуел, който решава спора за титлата! И следват инжекции, за да се смъкне температурата в четвъртък, а в неделя Витлачил го изведе на терена, без нито една тренировка през седмицата! Или за онова второ полувреме на мача срещу „Ботев“ (Бургас) през 1967 г., когато играта на „Левски“ не вървеше и трябваше пак той, Аспарухов, да каже тежката си дума. И се намеси, въпреки болезнената травма, с която бе тогава, въпреки дългото му отсъствие от учебните занимания. По този повод бе писано: „Защо Аспарухов трябваше да бъде изкаран да се измъчва на терена? И не влоши ли това още повече неговото състояние, и то така, че отборът му за сметка на една победа да се лиши сега от неговите услуги задълго!…“

Той не протестира пред ръководителите. Само пред близки, се оплака:

— Чувствувам болка дори при обикновен ход. Имам нужда от по-трайно лечение. Иначе ще стане по-лошо. Болно ми е, че не мога да играя. Опитвам се да превъзмогна травмата, за да бъда сред своите във важните моменти на шампионската борба, но, изглежда, съм си навредил повече.

Най-добре разбра всичко това д-р К. Цачев, лекарят на националния отбор тогава: „Лечение се е провеждало, но са се намесвали много хора — къде със къде без разбиране… Касае се до една особеност на стъпалото, до плоскостъпието. Аспарухов е със смъкнат напречен свод, в резултат на което костта на това място се е травматизирала от обувката и се е получило възпаление от триенето. Ако трябва да се търси вина, тя е определено у онези, които са го включвали в състезанията по времето, когато се е провеждала блокада. Това е бедата, която доведе до усложнения.“

Ами онзи случай през лятото на 1967 г.? Аспарухов след поредна контузия е на почивка край морето със семейството си. Отборът му се класира за финала на купата на Съветската армия срещу „Спартак“ (Сф). И долетява телеграма — повиквателна. Още невъзстановен и без нужната подготовка той игра. „Левски“ спечели с 3:0. Деветката отбеляза и гол, беше съавтор и на другите два. А когато понесе трофея високо над главата си, леко накуцваше по пистата. Но колко бяха тези, които се замисляха какво му струва този триумф? Колцина знаеха, че той бе изведен на терена направо от влака с уговорката „да респектира само с присъствието си“ съперниците?

Тази тъжна страна от живота на веселия и пълен с жизнерадост момък е епизод от неговата състезателна биография. Грубияните — за щастие — все пак не бяха много, питаеха преди всичко уважение пред таланта му, пред майсторството му. И истинските му спортни съперници приемаха с радост задачата да му противодействуват, готвеха се за дуела с него, стараеха се да бъдат достойни за схватката, очакваха срещата като премиерно представление в своята кариера.

И тези, които влагаха в борбата с него воля срещу воля, умение срещу умение, които отвръщаха на неговото спортсменско поведение с рицарски дух, правеха най-големите си мачове тъкмо в спора с Аспарухов, порастваха дори и когато биваха надигравани от него. Такива ярки спортни личности бяха Шаламанов и Пенев — винаги амбицирани за успех срещу опасната деветка, но никога преднамерено и зложелателно настроени към него. От неговия пример се раждаше и примерът на другите. И бяха съперници на зеленото поле, но големи приятели, другари в живота. И сега те споделят, че двубоите им с Гунди са били и си остават най-силното преживяване в многолетната им игра на домашната сцена. Тези двубои, в които съпричастието в хубавото бе еднакво и от двете страни, бяха празници на футболното изкуство, разкриваха пред очите на зрителите истинската и голяма красота на играта и в двете нейни фази — в нападение и защита.