Спас Тодоров - Георги Аспарухов

Той бе беззащитен срещу това печално явление, на което не е трудно да намерим обяснение. Не бяха малко онези защитници, чиято задача до голяма степен се свеждаше до „охраната“ на Аспарухов. И в такава „компания“ той неведнъж ставаше обект на остри стълкновения. Не, това не беше спортна борба. То бе изкористяване на благородното и честно съревнование на терена от страна на тези, които нямаха сили да противостоят на ходовете и финтовете, с които нападателят вършеше своята работа. Жалкото бе, че понякога зад тези уродливи проявления — не само с Аспарухов, разбира се — се криеха и съответни наставници, поставили в тоя план „тактическите задачи“ на опазването на опасния съперник.

Как болезнено преживяваше Аспарухов всичко това! Страдаше, но мълчаливо, със стиснати зъби отминаваше парещия досег с бутона на противника, острото съприкосновение с чуждия крак или лакът.

Не закъсняха и печалните последици от честите контузии. Вече нерядко той бе извън състезателния строй, отсъствуваше за дълги периоди от тренировките, нямаше го и в редиците по време на мачове. Лекуваше се. Стигна до операционната маса на виенския професор Йелинек, на която легна веднъж, а след една година и втори път. Тогава Христо Бонев имаше нужда от „ремонт“, та двамата едновременно се озоваха в австрийската столица. Престоят се удължи, скуката усили тъгата по топката и в дните преди намесата на скалпела те, понесени от Витлачил (вече треньор на „Рапид“), утоляваха тази носталгия на „Пратера“. Наблюдаваха тренировките на „Рапид“, на „Аустрия“, присъствуваха и на шампионски срещи. Не ги сдържаше…

По-късно Бонев разказваше:

— Нещо отвътре ни човъркаше. И когато Витлачил предложи веднъж да „загреем“ с неговите футболисти, аз пръв скочих на крака: „Че защо не Хайде, да им покажем как се играе!“ Гунди се смееше. Той винаги с ирония, но и с малко скрита завист се отнасяше към моето непоклатимо самочувствие. В края на краищата се съгласи и ние се включихме в учебната игра. Развъртяхме се, както си знаем. Гунди, макар и с болки в крака, изплете няколко хода, измайстори няколко финта, отбеляза два гола и направи така, че австрийците спряха и му ръкопляскаха. Всичко това трая само десетина минути. На другия ден с удивление видяхме във виенските вестници подробни репортажи за този епизод, придружен и със снимки на Аспарухов. А следобед в хотела се появи и менажер, който предложи една солидна сумичка срещу двегодишен договор с Гунди. Помня и сега как се изчерви и смути моят другар и как тактично, смеейки се, отклони разговора в друга посока.

От Виена синята деветка се завърна със специална ортопедична обувка, която „Адидас“ с охота предложи да изработи лично за него. Разбира се, и в името на своите рекламни интереси.

Още през 1964 г. футболните съдии Ст. Янчев и Л. Румянчев писаха в един свой коментар във вестник „Футбол“: „Някои добри наши нападатели, като Аспарухов, са обект на непрестанни брутални действия от страна на противниковите защитници, чиято задача се свежда до това, да не им позволяват да играят въобще. И има съдии, които търпят това, приемат ролята на бездушни регистратори на нарушения, които надхвърлят нормите на всякакво приличие…“

Пак там, през същата година, може да се прочете и такъв пасаж: „Научаваме, че Аспарухов вече продължително време играе с болни глезени, все «не остава време» да се лекува сериозно, защото отборът му се нуждае от победи, от точки.“

Така се очерта вече съдбата му още през 1964 година. А по-късно Хронологията на травмите е безкрайна. Тежка контузия, тъкмо преди световните финали в Англия поставя под въпрос участието му. На пленум на ЦС на БСФС се отбелязва: „Грубата игра стана причина да се извадят от строя наши добри футболисти, какъвто е случаят с Аспарухов…“ Но той превъзмогна и психически, и физически болките и игра в Англия, отбеляза и гол във вратата на Унгария. И веднага след това е отново във Виена — за нова операция на левия глезен. И не играе до края на годината. Не играе два месеца и през 1967 г., не заминава и за Лисабон за важния мач с Португалия. Не е в състезателните редици в известни периоди и през 1968, 1969, 1970, 1971. Контузиите не свършват, преследват го до края.

Многобройните контузии влошаваха състоянието на Аспарухов от година на година, от мач на мач. Вина имаха и хората, които с лека ръка го вкарваха в игра, оздравял-недооздравял, защото искаха от него голове, искаха победи. Те разчитаха на неговата етичност, на дисциплината. Залагаха и на силната му обич към отбора, на неутолимото влечение по топката. Спомняме си как неведнъж му бе внушено: