Спас Тодоров - Георги Аспарухов

…Пампорово, зимата на 1968. Отборът на „Левски“ е на подготовка в родопските дебри. Заниманията протичат всеки ден с кросове, с походи, със ски. И на ски нямаше кой да се мери с него, макар че съвсем отскоро ги бе сложил на краката си. Шегуваха се: „Ако тренираш месец-два току-виж си надминал и Шами!…“ Шегата си е шега, но той наистина беше сила и на белите писти. Иван Димитров, защитникът на „Спартак“ и „Академик“, говори за него:

— Беше надарена спортна личност. Веднъж на сбор в планината, където се водеше подготовката на националния отбор, се качи за пръв път на ски и след пет-шест дни вече прилично владееше пързалянето и завоите.

Вечерите в хотел „Орфей“ преминават весело, свири оркестър, има и танци. Гунди и на дансинга привличаше погледите на мнозина. Любомир Ангелов, при когото Аспарухов е играл шест мача с националната юношеска фланелка, казва: „Още по онова време той се проявяваше и като танцьор — гъвкав, пъргав, сякаш не стъпва на земята. Истинско удоволствие бе да го гледаш!“

Ами изпитите във ВИФ „Георги Димитров“ по народни танци? Сашо Костов ни напомни как преподавателят е връщал Гунди и как той се е амбицирал и научил да играе 22 вида хора: „И как ги играеше! С лекота и настроение! Увличаше се и докато не ги изреди всичките, не спираше. На следната година аз бях закъсал по тая част, та той ме придружи на изпита, за да ми помага. Мене хич ме нямаше… Като ме видя колко съм трагичен, преподавателят накара Гунди да ме води и да ми показва. Каква картинка бяхме — той пред мене ситни, като тананика мелодията, аз след него преплитам крака и се препъвам! Наоколо се късаха от смях…“

Там, край „Орфей“, Аспарухов печелеше и други облози. Винаги ще предложи нещо — я биене на дузпи, я надбягване, я мач на малки врати. Така бе спечелен и един снежен двубой на поляната пред хотела между „сините“ (Аспарухов, Илиев, Костов, Я. Кирилов, Б. Михайлов) и „червените“ (оркестрантите). На последните не помогна и бонификацията, уговорена преди играта — да им се зачита всеки гол в троен размер.

Изобщо, където и да беше Гунди, винаги се създаваше бодра, жизнерадостна атмосфера. Обичаха го, тачеха го, канеха го на гости близки и непознати. Но имаше мярка. Колко пъти, когато ни е бил личен гост, е „развалял компанията“. Погледне часовника си и: „Девет е вече, аз си тръгвам. Трябва да лягам!“ Напразни са увещанията, молбите. Сънят отрано бе за него жизнена потребност, бе закон!

Обичаше много водата и морето. Но рядко се задържаше под слънчобрана. Очите му все шареха по пясъчната ивица и търсеше някъде да се рита топка. Щом зърнеше игра и тихомълком се измъкваше от компанията. Включваше се моментално с такова увлечение и страст, сякаш това бе мач за първенство! И в повечето случаи все с малчугани, които, целите обърнати на слух и зрение, гледаха, когато той им показваше този или онзи финт, този или онзи удар.

Наистина той обичаше децата. И те му отвръщаха със същото. Пътувахме веднъж с колата му към Бургас. Беше кално по шосето и неговата алфа бе загубила изцяло цвета си. В едно градче спряхме и се отправихме към сладкарницата. Докато бяхме там, децата от околните къщи, познали този известен вече в страната контролен номер СГ 9999, награбили кофи и парцали, пуснали маркуч и като се завърнахме, автомобилът светеше. Как се ядосваше тогава той, че не носи в себе си значки и снимки, за да се реваншира! Но децата и така бяха благодарни — че са го видели отблизо, че са му помогнали.

Такъв го помним — мъж с мъжете, дете с децата! И в това бе заложена също частица от неговото обаяние като личност. Беше чужд на егоизма, на стремежа към еснафско благополучие, на потребителството и робуването на вещите. След футбола, семейството и другарите ведно с подчертаните си културни интереси имаше само една страст — да кормува спортната си кола. В тази страст и изгоря …

Събувал обувката и свличал чорапа, за да каже с болка „Вижте“… И гледката биваше винаги поразяваща — издути глезени, деформирано стъпало, неестествено разположени костици, стави, сухожилия. И безброй следи от хирургическа обработка … Не, това не беше нормален човешки крак. И тъкмо с него Аспарухов боравеше на „работната площадка“, тъкмо този крак прикътваше с лекота летящата топка, за да я укроти и направи послушна така, че в следващия миг да я плъзне точно към партньора.

Контузиите бяха при него неизбежен спътник, трупаха се една след друга нанасяха малко по малко непоправими злини. Разбира се, никой футболист не е застрахован срещу травмите, но при Аспарухов те бяха много, бяха се превърнали в истински бич, в негова съдба.