Спас Тодоров - Георги Аспарухов

Прибрахме се да спим — не, да лежим. Сън не идваше. Беше тежко, задушно. Нощта бе цяло мъчение…

Първият ни мач бе на другия ден в 16 часа, в най-голямата жега (термометърът показваше 34градуса). Знае се резултатът 4:4. Първото полувреме бе изцяло наше. Водехме с 3:1. През втората част необяснимо у всички изведнъж настъпи отпадане. Просто краката отказваха да се подчиняват. Веселинов получи колапс, а и всички други бяхме в нещо като «полуколапс». «Атлетико» бе много техничен отбор, коректен, фин. Играчите му използуват отличната си техника, типичното за южноамериканците жонгльорство. Нападателите му са просто виртуозни техници — артисти, влюбени в топката, във финта, в комбинациите. Използуват много двойното подаване, което правят с голяма лекота, избягват дългите пасове — предпочитат късите. Като направят двойната комбинация, захождат много умело; с безупречна техника са в отбраната, не играят плътно. С изнасянето на топката напред се включват по 5–6, а и по 7 души.

Паузата до втория мач използувахме за запознаване с града. Бяхме поканени на голямата национална животновъдна изложба, посетихме зоопарка, в който видяхме просто фантастични екземпляри от дивата латиноамериканска фауна.

За разлика от първия съперник, който ни разкри най-хубавите черти на бразилския футбол, вторият ни противник «Куритиба» се оказа на другия полюс. Неговите играчи симулираха, ритаха без топка, инсценираха скандали. С това настроиха и публиката, която крещеше, хвърляше към терена портокали. Гола отбелязаха от фаул с рикошет на топката в гредата. Толкова груби футболисти не бяхме виждали до тоя момент.

Затрудненията бяха големи. Най-напред — жаждата. Трябваше да избягваме водата, за да не се изцежда излишна пот от нас, и се ограничихме с чаша вода, кисело мляко и плодове. Иначе кухнята си схождаше с нашата — на трапезата ни имаше и дини, и праскови, и грозде… Второ — безсънието! А все на сън ни караше… Всички се оплакваха, че се «въртят» в леглата и до 2 — 3 часа през нощта не могат да заспят. Трето — жегата. Въздух сякаш не достигаше. По време на играта се задушавахме. Само един лек, едва забележим ветрец полъхваше. Но ние го усещахме и това ни даваше известен кураж, че няма да се умира. Терените са твърди, сухи, със спластена трева а и бутоните на обувките ни, колкото и да бяха къси, пак се набиваха.

Изпращането също бе много мило. Дадоха ни прощална вечеря (нещо, което за пръв път се практикуваше там). И времето, макар и твърде късно, се смили над нас. Преди да се качим на самолета за обратен полет, изля се истински тропически дъжд, какъвто сме виждали на филмите за джунглата. Порой от вода се изсипваше над Парана, сякаш небето бе катурнало казана с всичките си запаси…“

Така живо и образно умееше да разказва Гунди, да предава своите впечатления от многобройните си пътувания в чужбина. Периферното зрение, за което той говореше като за най-съществен белег на високата футболна класа, му помагаше и извън зеления терен, разпростираше се и в другите сфери на живота, към които той проявяваше жив интерес, който наблюдаваше с очите на любознателния и постоянно обогатяващ своята култура и житейски кръгозор човек.

Как добре и точно умееше той да прецени всяка обстановка, да долови всяко настроение, да постави на везните съперника с неговите силни и слаби страни! Та Аспарухов още с този свой разказ сякаш подсказа онова, което се случи по-късно, на финалите през горещото лято в Мексико. Предвиди със своята интуиция усложненията, пренебрегнати във важния момент от някои научни работници, от някои лекари или треньори. Задухът, умората изцеждаха силите, подкосяваха краката. И злополуката се оказа неизбежна.

Когато се завърна от страната на ацтеките, нападателят не криеше разочарованието си, но не избягна и самоупрека. Тогава той заяви в анкетата, която се проведе в печата: „Ние, вместо да се равняваме с първите футболни сили в света, все изпадаме в ролята на догонващи. И все стигаме късно там, където другите вече отсъствуват и са отишли много по-напред. На нас ни е нужна своя, българска школа, съобразена с характерните качества на българите. А не да копираме сляпо чуждия опит!…“

Имаше тогава пред вид кратките мигове в летописите на нашия социалистически футбол, когато тъкмо тези качества биваха извеждани на преден план и България жънеше успехи, респектираше с дух, мощ и воля всеки съперник независимо от славата му на световната сцена, независимо от реномето на неговото име. Качества, които се превръщаха в поразяващи оръжия.