Спас Тодоров - Георги Аспарухов

Само Дерменджиев ли е изпитвал това удоволствие? Сашо Костов посочва друг пример:

— Гунди внесе нещо ново при центрирането пред вратата на противника. Дотогава се знаеше: вдигаш топката с цел тя да се извиси някъде между втория, по-далечния дирек. Обикновено тоя, който скачаше, за да я посреща и изстрелва с глава, я изчакваше по-отзад. Сега той ми внуши и ме задължи винаги при каквито и да е обстоятелства да центрирам пред предната греда. „Моя работа си е какво ще правя …“ — казваше. А какво правеше? Тръгваше от по-далечния дирек и като се извисяваше с великолепен отскок, ловко я изпращаше в мрежата с удар встрани и назад. Що голове правехме така години наред! …

Янко Кирилов пък разказва:

— С него и аз се наредих в един период сред голмайсторите. Беше ни казал: „Мене винаги ще ме пазят двама, а и по трима защитници. Трябва да използуваме това така: Ти, Сашо, при тъч или фаул, гледаш към мене и с цялото си поведение ще подсказваш, че ще комбинираш с мене. А ти, Янко, изведнъж, рязко ще тръгваш от дълбочина, за да получиш топката от Сашо!“ Така се получаваше изненада и докато съперниците се усетят, аз се промъквах през „коридор“ и се озовавах сам пред вратарите. Много голове станаха тогава и с този трик. Разбира се, и той остаря — защитниците вече вземаха мерки за противодействие. Но тогава Гунди пък изобретяваше нещо друго.

Едно такова „друго нещо“ виждахме по-късно и във взаимодействието на Аспарухов с по-младия Веселинов.

— Много работи ми е показвал Гунди — споделя сега щурмувакът — на много неща ме е учил. Бяхме се разбрали двамата за един особено ефектен тактически ход. „Където и да се намирам — ми беше казал — ти, щом видиш топката у мене, тръгваш по фланга. Няма да се интересуваш дали ще ти я пусна или не.“ Така и правех. Дори и когато той бе понякога с гръб към мене, аз хуквах по крилото. И винаги — изключенията бяха много малко — когато бягах, виждах топката да излиза пред мене, когато вече бях „изпуснат“ от защитата и сам пред вратаря, не ми оставаше нищо друго, освен да натисна спусъка.

Тази ерудиция на Аспарухов бликаше със сила и в игрите на националния отбор, в паметните големи и победни негови проявления. Тя бе в основата, на футболния му почерк, с който „Левски“, а после и „Левски-Спартак“ жънеха успехи на родна сцена. Попитайте Христо Бонев — той и сега ще ви каже, че при своя дебют на голямата футболна сцена дължи много на топло подадената му ръка от Аспарухов. Попитайте и другите, които идваха след Гунди и се нареждаха на единния фронт до него, и те ще ви разкрият с какво внимание, с каква грижовност той се отнасяше към тях, към тяхното усъвършенствуване! И само тези след него ли? Всички, които са били рамо до рамо с този футболист, могат да потвърдят не само какъв играч, а и какъв верен и искрен другар беше Аспарухов! И с каква чиста радост отвръщаше на дружбата с дружба, на обичта с обич, на уважението с уважение; как се възхищаваше от играта и личността на Якимов — Митата, с когото бяха станали неразделни, на Дерменджиев, на Шаламанов, на Симеонов, на Пенев, на Жеков, на Христо Илиев. Да не говорим на най-близкия, за Сашо Костов, за Жечев или пък за Котков.

Горещ поклонник и сторонник на нападателното начало в играта, той сподели в едно интервю:

— Налага се сериозен разговор на тази тема в нашия футбол. Надявам се, че треньорите ни ще разберат голямото значение на нападателния стил на игра и ще съдействуват на тази основа за повишаване на общата класа. Не случайно в последно време се възхищаваме от силни атаки на съветски, английски, унгарски, шотландски клубове. Ние разполагаме с редица състезатели, които също могат да играят нападателен футбол. Трябва да подчертая, че на нас футболистите по начало не допадат отбранителните варианти. В немалко мачове някои действуват по един грозен отбранителен начин, оставили напред само един или двама нападатели. Тук вината трябва да се търси преди всичко у треньорите, поставили подобни задачи. „Бетонът“ най-често означава понижено самочувствие, примирение със загубата. Така ние отнемаме красотата на играта, отблъскваме публиката. Създаваната психоза у всички ни за „точка навън“ и „две точки у дома“ е вредна. Срещу нея трябва да поведем безкомпромисна борба. Практиката показва, че само нападателният футбол е най-прогресивната форма. За него обаче се изисква преди всичко отлична физическа подготовка.

Аспарухов разсъждаваше така и когато не бе вече здрав, когато травмите упорито ерозираха неговата физика и психика. Но и тогава той си оставаше водеща личност — вече не като „таран“, а като диспечер от по-задна позиция, откъдето пак с присъщия си финес и майсторство, с характерното за него проникновение в ходовете на играта моделираше атаките извеждаше на ударни позиции другите, сам не пропускаше случая да се включи в настъплението и да го завърши с изстрел. Неговото обаяние и сега имаше голяма сила — хилядите продължаваха да скандират името му по трибуните, стотици все си го следваха от съблекалнята до паркирания край стадиона малък „Фолксваген“. А в такива моменти той с тъга ни казваше: