Спас Тодоров - Георги Аспарухов

Ярките личности се оформят под влиянието на творческата обстановка, която цари на спортното поле. В такава обстановка се раждат „звездите“, чието присъствие сега във футбола е така нужно. Защото опитите да се нивелират футболистите, тенденциите да се заложи бъдещето на играта изключително върху „колектива“, да се поставя ударението само на такива понятия, като увеличено натоварване, усъвършенствуване на физическата подготовка, усилен темп и издръжливост, понякога увреждат изпълнителското майсторство, ако не са съчетани с високата сръчност и творческата интерпретация на отделните силни личности. А над всичко стои първоопределящото условие — голямата любов към футбола. Любов, която се ражда в детското сърце и която остава в него за цял живот. Тази любов не идва сама по себе си, тя трябва да се запали, и най-добре с ярките примери.

С такава любов влезе във футбола Георги Аспарухов — малко закъснял, малко откъснат в ранната си възраст от класните занимания в детско-юношеските школи, но с талант, който изведнъж дръпна завесата пред него и който му позволи бързо да излезе на авансцената. Като ония високонадарени студенти, на които се разрешава да полагат изпити за две години едновременно.

И все пак в началния период на неговото възмъжаване — всичко е свързано повече с голямото старание в тренировките, с труда на терена, отколкото само със самородния талант. Вече казахме: щастлив бе, че попадна на такъв педагог като Коце Георгиев, сега също покойник. Големият специалист, всеотдаен с грижите си към подрастващите, ловко поведе момчето по големия път. При него Гунди шлифова трайно онова, което сам бе заучавал на поляната край дома или в двора на училището в Слатина: спиране и подаване на топката, удари и финтове, тичане, движение, поглед. Неща, които се усвояват тъкмо в този етап на съзряването, не после, когато се влезе в боя… Малкият Георги възприемаше всичко бързо, точно, с удивителна лекота. И нерядко оставаше на игрището след задължителните занимания, за да общува с топката още един-два часа повече. Понякога и докато падне нощта.

С това трудолюбие той вървеше напред и се усъвършенствуваше. С него бе пословичен и като първа сила сред юношите на „Левски“, и като номер едно на „Левски-Спартак“. Неговият по-сетнешен треньор Йончо Арсов веднъж сподели:

— Пръв идваше на тренировките и последен си отиваше. Такъв беше Гунди. На негово място друг може би щеше да бъде по-небрежен, ще си позволява почивки, ще се големее. Колко ги има такива! Но той нито веднъж не направи това. По свое собствено вътрешно разбиране и убеждение искаше да работи на терена повече, да усъвършенствува всяко движение, да изобрети и усвои нещо ново — във финта, в удара, във всичко. И до днес той си остава за мене недостигнат образец на самодисциплина!

Техниката е силно оръжие на футбола. И кой е този, който съзнателно ще излезе на терена слабо въоръжен? Бедата е в това, че понякога на надарения млад човек е достатъчно и минимално въображение, за да се прояви в един мач и да получи похвали. Особено пък, ако бележи и голове. И става така, че полека-лека той, упоен от хвалебствията, престава да се труди на тренировките, с досада участвува в упражненията, става му скучно, неинтересно. В главата му напират мисли: „Защо е всичко това? Да тренират тези, които нямат талант!“… А минават година-две и „звездата“ започва да гасне. Дарбата не му помага вече, става вреден за отбора и се заседява на резервната скамейка. Обижда се: „Не ме ценят! Ще съжаляват!“ И се пазари с друг клуб … Приемат го заради шумното му дотогава име, но и там си остава същият — ленив и неполезен. И… изчезва. Колко такива надеждни млади хора блеснаха и после не се видяха.

За Аспарухов нуждата от такъв труд, който хваща за ръка таланта и го повежда напред, бе насъщна. Защото сам по себе си знаеше, че без усилие на тренировъчната площадка — колкото и тежко и безпощадно да е то — природният дар не струва нищо. И понеже от ранна възраст бе възприел дълбоко тази максима, никога по-сетне, в зрелия период на своята състезателна кариера, трудът в „извънработно време“ не му беше бреме. Напротив, и от най-скучните, повтарящи се десетки пъти упражнения той изпитваше радост и удовлетворение. За него доброто настроение в играта или така наречената психическа нагласа, за която сега толкова много се говори и пише и за която се търсят и опитват какви ли не рецепти, идваше от самочувствието, родено и гарантирано от непоклатимото убеждение, че си трениран, както трябва, че си здрав и силен физически. Веднъж, като го запитахме кога се чувствува най-добре, той ни каза: