Спас Тодоров - Георги Аспарухов

Този дуел, за арена на който бе избран стадионът във Флоренция, бе един апогей — и за Гунди, и за българския футбол. Кой-кого! Така стоеше въпросът. И трябва да признаем, прогнозите не клоняха към нас…

помним дълго това навъсено утро на 29 декември 1965 година и тоя дъжд, който се сипеше до обяд над прочутия град на музеите и изящните изкуства. Малко преди да започне мачът, небето се изчисти, слънцето блесна и стопли изстиналите ни от вълнение и напрежение сърца.

Когато българският отбор излиза на стадион „Комунале“, мнозина продължават да коментират: не е ли авантюра смяната на почти целия тим с нови попълнения? Та от единадесетте, играли в Брюксел, сега само двама са останали в редиците! Събитията обаче ще покажат, че това не е било авантюра, а добре обмислен ход. Гласувано е доверие на най-добрите бойци в нашия футбол!

Какво динамично начало! Атаките се редуват една след друга пред двете врати. Първоначалният натиск на белгийците е бързо преодолян. И на свой ред нашите са в настъпление, мощни, непримирими, дръзки. И ето ги тези бляскави два мига, тези две непосредствено следващи една след друга минути на българския триумф.

Топката е разиграна продължително в наказателното поле на белгийците. Попада у Иван Колев, който незабавно я центрира. Над всички се извисява снажната фигура на Аспарухов и той в свой стил с глава я забива в мрежата — 1:0. Още не е стихнала голямата радост, едва топката е вкарана в игра от центъра и хубав, дълъг пас на Якимов намира нашата деветка. Следва дрибъл и удар! Топката минава край слисания белгийски вратар и спира зад гърба му — 2:0.

„Гол! Гол! Гол!“ — задъхва се от вълнение по микрофона радиокоментаторът Митко Чуков и гласът му отеква из цялата страна, в сърцата на стотици хиляди, които в този момент са пред апаратите в България.

Темпераментните италианци възнаграждават с нестихващи аплодисменти българския отбор. Малкото българи на трибуните ликуват. Ликуват — от радост и гордост — в нашата родина,. Браво, българи! Браво, Аспарухов!

След победата с 2:1 в хотел „Медитеране“ във Флоренция заваляха поздравителни телеграми. В тази на ЦС на БСФС се съобщаваше, че на всички участници в победната битка е присъдено званието „Заслужил майстор на спорта“. Така само три месеца, след като стана „майстор на спорта“, Георги Аспарухов заслужи и най-високото спортно отличие у нас.

Тогава Фабри, треньорът на италианския национален отбор, заяви: „Като най-добър играч в отбора на българите бих посочил Аспарухов. Той владее отлично топката и има поразяващо точен удар!“ А Керучи, изтъкнатият италиански спортен журналист, каза: „Аспарухов надмина всякакви очаквания. Това е играч от голяма класа.“

Сам Гунди обаче скромно подчерта: „Победата е на целия колектив и на никой друг! Какво съм аз без другите?“

Много бяха коментарите, безброй — похвалите. Но най-голямата награда след този паметен и победен двубой бе личната поздравителна телеграма на другаря Тодор Живков към героите от Флоренция:

„Изпращам ви сърдечни поздравления и благодарност за високия дух и мъжествената борба на целия колектив, за достойното представяне на родния спорт!“

Дни след това се провеждаше традиционната анкета за най-добрия спортист на България през годината. Никои не се учуди тогава, че за спортист N1 на страната бе избран единодушно Георги Аспарухов. За първи път (а и за последен — поне досега) на най-високото стъпало у нас застана футболист. През тази година Гунди получи и Народен орден на труда — сребърен, отредено му бе и осмо място в авторитетната анкета на „Франс футбол“ за най-добрите футболисти на континента.

Каква плодоносна и паметна година.

Талант или трудолюбие — кое е първостепенното, кое определя високата класа! Този въпрос още няма точен отговор, продължава да е дискусионен. За едни, талантът решава всичко, за други — пролятата пот в труда, за трети — вярната формула се корени в тясното вплитане на двата компонента, в равностойността на съчетанието талант — усилие. Без да се определят пропорциите.

Ако вземем примера на Аспарухов, везните се накланят към последното условие. Той прие футбола и като труд, без който е немислимо да се развие и разцъфти това, което ти е дала природата, колкото и в голямо количество да е то. За него престоят на терена бе огромна работа, изискваща и вдъхновение, и всеотдайност, и мъжество. Изискваше и любов.