Спас Тодоров - Георги Аспарухов

И идва 1968 година — най-щастливата в спортната му кариера след славната за него 1965. Подготовката за новия сезон той започна още през зимата високо в планината. Чувствуваше се отлично и споделяше:

— Добре че не пропуснах този сбор. Когато и да съм участвувал в тази начална фаза на подготовката, в зимните условия, винаги съм имал след това сполучлив сезон .

И как добре започна всичко. Още в проверките през пролетта. След една контролна среща в пресата бе написано: ..Аспарухов в добър стил водеше играта от средата на терена до основните зони пред противника, действуваше вдъхновено и с желание, което стимулираше всички останали негови съотборници.

Той беше барометърът на отбора. Следваше успех след успех! и накрая „Левски“ се поздрави с шампионската титла. Дялът на Аспарухов за тая победа бе пак най-голям. Не само с 14-те гола, които отбеляза през сезона…

През есента той игра — може би за пръв път в цялата си кариера — всички 15 срещи без нито едно отсъствие. В този период бе постигнато убедителното 7:2 срещу ЦСКА, в което той вложи и енергия, и сърце, и цялото си умение, записвайки и хет трик като стрелец. Все през тези месеци до края на годината той бе и значима сила на националния отбор с личен принос в победата над Холандия в световните квалификации, със своя великолепен гол на „Уембли“ срещу Англия. В анкетата на „Народен спорт“ за десетте най-добри спортисти Аспарухов получи заслужено признание — седми в листата, единствен представител на футбола в почетната спортна колона на годината!

В началото на 1969 година прочетохме такова интервю с Аспарухов:

— Най-голямата ви радост през1968?

— Спечелването на титлата от „Левски“, победата над Италия и равният мач с Англия.

— Кой футболист, срещу когото сте играли, най-много ви харесва?

— Айкенбрук — моя пазач срещу Холандия — и Боби Чарлтън.

— Най-големият български успех през годината?

— Второто място на олимпиадата в Мексико.

— Пожелания за Новата 1969 година?

— На себе си — да бъда това, което бях през 1965 година, а на българските футболисти — повече зрялост, самочувствие и участие за трети пореден път на световните финали!

„Левски“ и „Спартак“ се обединиха. Не стигнаха силите за високата цел и шампионската титла бе заслужено спечелена от ЦСКА — със седем точки преднина! В редиците си армейският тим имаше забележителен снайперист, който изпращаше топката в мрежите от всяко положение. Той нанесе поправка и на рекорда който няколко пъти вече подобряваше като стрелец, завършвайки сезона с актив от 36 гола. С това постижение Петър Жеков спечели „Златната обувка“ на вестник „Франс футбол“. Аспарухов остана втори с 22 попадения.

Реваншът бе взет още на следващата година. С една чудесна победна серия „Левски-Спартак“ посрещна края на сезона 1968/1970 год. с шампионската титла и с купата на Съветската армия в ръце. Решаващ за шампионската победа се оказа успехът срещу ЦСКА с 5:2. А за него най-голяма бе заслугата на Аспарухов и Котков (вече рамо до рамо в отбора на „сините“), които показаха плодотворно взаимодействие помежду си. Една година по-късно двамата майстори изчезнаха от нашия живот по най-трагичен начин.

Тази 1965 година, годината на неговата слава, започна в подготвителната януарска школа на националния отбор, опънал „шатри“ в Пампорово. На кормилото бе застанал Рудолф Витлачил, с който и „Левски“ трябваше да си проправя път нагоре, към титлата. Но как щеше да стигне до върха, след като на старта през пролетта бе с шест точки след столичния „Локомотив“, шампиона от миналата година. Пред треньора на сините стоеше и друга, по-важна задача — да изведе българския футбол през лабиринтите на квалификациите до финалите на световното първенство в Англия.

Там, в Пампорово, край хижа „Студенец“, младият Аспарухов, който едва навършваше 22 години, ми каза:

— Започвам новата състезателна година с добро настроение. Към какво ще се стремя? Незадоволителната резултатност считам за моя основна слабост досега. Може би, защото психически не се чувствувах достатъчно стабилен. Ще работя за по-бързото обработване и изстрелване на топката. Особено внимание ще отделя на волетата, на ударите отдалече, на мигновеното решение пред вратата на съперника. Трябва, разбира се, да повиша и скоростите на движението си по терена. Сега пробягвам 100 м за 12, сек а съм си поставил за цел да сляза под 12 секунди. В националния отбор трябва да се научим да играем колективно, да се движим без топка. Моя грешка е, че предпочитам да я получа на крак. От крилата бих желал да центрират повече високи топки, за да използувам ръста и отскока си за удари с глава. Беда за мене е, че лесно натрупвам килограми, и затова ще бъда особено внимателен към храната и течностите.