Аркадий Стругацки - Хотел „При загиналия алпинист“ (Дело за убийство (Още една заупокойна молитва за детективския жанр))

Със свободната си ръка взех чашата, поднесох я към устните си и я върнах обратно. Не можех повече да пия кафе. Вече ми се гадеше от кафе.

— Престанете. Вие сте дърдорковци. Алек се грижи за своето заведение, а вие, Симоне, сте просто интелектуалец на почивка…

— А вие? — каза Симоне. — Вие пък за какво се грижите? Още една нашивка ви се е приискала на мундира ли?

— Да — казах аз студено. — Нашивка. Обичам, знаете ли, нашивките.

— Вие сте дребна полицейска пионка. И най-сетне съдбата ви е подхвърлила нещо. За пръв и последен път в живота. Настъпи звездният час на инспектор Глебски! Във вашите ръце се оказа действително важно решение, а вие се държите като най-последен тъпак…

— Млъкнете — казах аз уморено. — Престанете да дрънкате и поне за минута помислете. Да оставим настрана това, че Мозес е обикновен престъпник. Вие, както виждам, нищо не разбирате от закон. Въобразявате си, че съществува един закон за хората и друг за вампирите. Но да оставим настрана дори това. Нека да са пришълци. Нека да са жертви на шантаж. Великият контакт… — Вяло махнах с ръката с лугера. — Дружба между различни светове и така нататък… Въпросът е: какво правят те тук, на Земята? Мозес сам призна, че е наблюдател. Защо всъщност наблюдава? Какво им трябва тук? Не се зъбете, не се зъбете… Ние с вас тук се занимаваме с фантастика, а във фантастичните романи, доколкото си спомням, пришълците на Земята се занимават с шпионаж и готвят нахлуване. Как според вас съм длъжен да постъпя аз — чиновникът със златните копчета? Длъжен ли съм да изпълня своя дълг, или не? Вие лично, Симоне, като земен жител, какво мислите за своя дълг?

Симоне мълчаливо настръхваше, втренчен в мен. Собственикът се приближи до прозореца и вдигна щорите. Аз го погледнах.

— Защо направихте това?

Хотелиерът не отговори веднага. Притискайки лице в стъклото, той се взираше в небето.

— Ами оглеждам, Петер — бавно каза той, без да се обръща. — Чакам, Петер, чакам… Вие да бяхте заповядали на момичето да се прибере вътре. Там, на снега, тя е направо отлична мишена…

Сложих лугера на масата, взех чашата с две ръце и затворил очи, глътнах няколко глътки. Отлична мишена… Всички ние тук сме отлични мишени. Е, нищо, може би ще се размине… И изведнъж усетих как някакви силни ръце ме хванаха отзад за лактите. Отворих очи и се дръпнах. Болката в ключицата беше така остра, че едва не загубих съзнание.

— Нищо, Петер, нищо — ласкаво каза хотелиерът. — Потърпете.

Със загрижен и виновен вид Симоне вече пъхаше пистолета в джоба си.

— Предатели! — казах с удивление.

— Не, не, Петер — каза собственикът. — Но трябва да бъдем разумни. Не само на закона се крепи човешката съвест.

Симоне внимателно приближи отстрани и ме потупа по джоба. Ключовете звъннаха. И вече плувнал в пот, очаквайки страшната болка, аз се дръпнах с все сили. Резултатът беше нулев и когато се опомних, Симоне вече излизаше от стаята с куфара в ръце. Собственикът все още ме придържаше за лактите и тревожно говореше след него:

— Побързайте, Симоне, побързайте, лошо му е…

Исках да заговоря, но ми пресекна дъхът и само захърках. Собственикът загрижено се наклони над мен.

— Господи, Петер — проговори той. — Останали сте без лице…

— Бандити — изхърках аз. — Арестантите…

— Да, да, разбира се — покорно се съгласи хотелиерът. — Вие всички ни ще арестувате и правилно ще направите, само потърпете малко, не се дърпайте… нали много ви боли, а аз засега, все едно, няма да ви пусна…

Да, няма да ме пусне. И по-рано бях видял, че е здрав като мечка, но такава хватка все пак не съм очаквал. Отпуснах се на облегалката на стола и престанах да се съпротивлявам. Повръщаше ми се, беше ме овладяло тъпо безразличие. И някъде, на самото дъно на душата ми, слабо тлееше чувство на облекчение — положението вече не зависеше от мен, други бяха поели отговорността. Изглежда, отново бях загубил съзнание, защото се съвзех на пода, а собственикът стоеше до мен на колене и ми навлажняваше челото с мокра ледена кърпа. Едва отворих очи и той поднесе към устните ми гърлото на бутилката. Беше много бледен.

— Помогнете ми да седна — казах аз.

Той безпрекословно се подчини. Вратата беше широко отворена, оттам вееше хлад, чуваха се възбудени гласове, после нещо се сгромоляса, затрещя. Собственикът се смръщи болезнено.

— Проклет сандък — каза той приглушено.

Под прозореца гласът на Мозес кресна с нечовешка сила:

— Готови ли сте? Напред!… Прощавайте, хора! До нова среща! До истинска среща!