Робърт Хайнлайн - Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън (Мемоари на една леко нередовна жена))

Когато напуснах Земята само век по-късно, то беше прехвърлило четирите милиарда и се роеше на всеки тридесет години.

Спомняте ли си онази древна персийска басня за удвояващите се оризови зърна на шахматната дъска? Четири милиарда народ са нещо доста по-голямо от оризово зрънце — много скоро шахматната дъска вече не ви стига. По една от времевите линии земното население се разду до над тридесет милиарда и най-накрая апокалипсисът връхлетя; по друга краят дойде още преди да прехвърлят десетте милиарда. Но по всички времеви линии доктор Малтус се смя последен.

Няма смисъл да оплакваме трупа на Земята — също толкова глупаво би било да плачем над празната какавида, когато пеперудата излети оттам. Но аз съм неизлечимо сантиментална и винаги ще ми е тъжно заради онова, което се случи със Старата къщурка на човечеството.

Детството ми беше щастливо и прекрасно.

Не само живеех на Земята, когато тя беше млада и хубава, но извадих и късмета да се родя сред една от най-прекрасните градини — Южен Мисури, преди хора и булдозери да опустошат зелените й хълмове.

Освен късмета с месторождението извадих и особено големия късмет да съм дъщеря на баща си.

Бях още съвсем малка, когато татко ми рече:

— Обична ми дъще, ти си една малка аморална негодница. Знам го, защото си се метнала на мене: умът ти щрака точно като моя. Ако не искаш този недостатък да те съсипе, трябва сама да си измислиш правила и да живееш според тях.

Помислих си за онова, което ми беше казал, и ми стана топло и хубаво отвътре. „Малка аморална негодница…“ Татко така добре ме познаваше!

— Какви правила да следвам, тате?

— Трябва сама да си ги избереш.

— Десетте Божи заповеди?

— Има и по-добри. Десетте Божи заповеди са за куците и сакати мозъци. Първите пет служат единствено за облага на поповете и властимащите; вторите пет са полуистини — нито пълни, нито адекватни.

— Добре, кажи ми за вторите пет. Какво трябва всъщност да гласят?

— Няма да ти наливам акъл в кофата, ленивке — трябва сама да го проумееш! — той се изправи внезапно, а аз се изтърколих от скута му и една не тупнах по дупе на земята. Така си играехме. Ако шавах бързо, се приземявах на крака. Ако не — точка за него. — Анализирай Десетте Божи заповеди — нареди ми той. — И ми кажи какво трябва да гласят. Междувременно ако само веднъж чуя за сръдни, когато майка ти те прати да си поговорим, по-добре си подложи читанката отзад в гащичките.

— Татко, ти няма да го направиш!

— Само пробвай, рошличке, и ще видиш. Обичам да те тупам.

Празна заплаха — и един шамар не съм изяла от него, след като пораснах достатъчно, за да разбирам за какво ми се карат. Но дори и преди това никога не беше ме удрял толкова силно, че да ме заболи дупето. Само сърцето ми се свиваше.

Татковият периметър беше Висшето правосъдие, а наказанията на мама бяха съвсем друго нещо. Тя се оправяше със средното и с низшето — с тънка жилава шибучица. Ох!

Баща ми страшно ме разглези.

Имах четирима братя и четири сестри: Едуард, роден през 1876 г.; Одри — през 1878, Агнес — 1880, Том — 1881, през 1882 г. съм дошла на бял свят аз, Франк се роди през 1884, после, през 1892 — Бет, Люсил — 1894. Джордж — през 1897 г. Аз отнемах на баща ми време, колкото три мои братчета и сестричета, че и отгоре. Да речем — колкото четири. Сега, като си мисля за това, не разбирам защо се занимаваше с мене повече, отколкото с другите. Но без съмнение фактът, че прекарвах повече време с баща си, свърши работа.

Две стаи на първия етаж вкъщи представляваха клиниката и кабинета на баща ми. Прекарвах повечето си свободно време там — книгите му страшно ме привличаха. Според мама не трябваше да ги чета — медицинските книги бяха пълни с неща, в които една дама просто не би трябвало да се рови. Не подобава на дама. Неприлично е.

Баща ми й беше казал:

— Госпожо Джонсън, в тези книги има някои грешки, които аз ще посоча на Морийн. Що се отнася до по-многобройните и по-важни истини, доволен съм, че Морийн иска да ги научи. „И ще познаете истината, и истината ще ви освободи“ — Евангелие от Йоана, глава 8, стих 32.

Майка ми намусено прехапа устни и не отговори. За нея Библията беше последната дума… докато татко бе свободомислещ — факт, който по онова време не признаваше дори и пред мене. Но баща ми познаваше Библията много по-добре от мама и вечно я затапваше с някой цитат — според мене много нечестен похват при спорове, но той се нуждаеше от това предимство, за да се справи с нея. Майка ми беше голям инат.