Робърт Хайнлайн - Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън (Мемоари на една леко нередовна жена))

Мненията им се разминаваха за много неща. Но си имаха правила, които им позволяваха да живеят заедно, без да се стига до кръвопролития. Не само да живеят заедно, а и да споделят едно легло и да си раждат бебета едно през друго. Цяло чудо.

Мисля, че татко беше установил повечето правила. По онова време и на онова място от само себе си се разбираше, че бащата е главата на семейството и то трябва да го слуша. Може да не ми повярвате, но по онова време сватбеният обред изискваше булката да обещае, че ще се подчинява на мъжа си — винаги и във всичко.

Ако познавам майка си (а всъщност не я познавам), тя не е спазила това обещание по-дълго от половин час.

Но си бяха изработили практични компромиси.

Мама командваше домакинството. Бащиното ми царство бяха клиниката и кабинетът, както и плевнята, и външните постройки и всичко, свързано с тях. Баща ми се занимаваше с всички финансови въпроси. Всеки месец даваше на майка ми пари за домакинството, които тя харчеше, както намери за добре. Но той изискваше от нея да си записва разходите и всеки месец проверяваше счетоводството.

Закусвахме в седем, обядвахме по пладне, вечеряхме в шест часа; ако заради медицинската му практика се налагаше баща ми да яде по друго време, той уведомяваше мама — по възможност предварително. Но семейството сядаше на масата в определения час.

Ако татко беше там, той държеше стола на майка ми; тя му благодареше, после сядаше и тогава сядахме и ние. Татко четеше молитвата — сутрин, обед и вечер. В отсъствието на баща ми брат ми Едуард настаняваше майка ми и тя четеше молитвата. От време на време караше някой от нас да изрече благодарностите — да се упражняваме. После се хранехме — и да се лигавиш на масата беше само една степен по-долу от държавна измяна. Но на децата не се налагаше да продължават да седят и да се въртят на стола, докато чакат възрастните да се наядат — всеки можеше да помоли за извинение и да стане от масата. Ала не можеше да се върне — дори ако откриеше, че е направил ужасна грешка, като например да забрави, че тази вечер има десерт. (Но мама се смиляваше и позволяваше на детето да си изяде десерта в кухнята… ако преди това е нямало хленчове и лиготии.)

В деня, когато най-голямата ми сестра Одри постъпи в гимназията, баща ми разшири протокола. Както обикновено той настани мама на масата, след което тя каза:

— Благодаря, докторе.

Едуард, който беше с две години по-голям от Одри, настани по същия начин сестра ми на масата — но след като мама седна.

— Какво се казва, Одри? — попита мама.

— Казах го, мамо.

— Аз не чух.

— Благодаря, Еди.

— Моля, Од.

А после и ние, останалите, седнахме на масата.

И оттук нататък, щом някое момиче постъпваше в гимназията, по-голямото от него момче беше посвещавано в обреда.

В неделя обядвахме в един часа, защото всички освен татко ходехме на неделно училище, а заедно с него — на църква.

Баща ми не се бъркаше в кухнята. Мама не стъпваше в клиниката и в кабинета, дори за да почисти. Наемахме чистачка или някоя от сестрите ми вършеше тази работа, а като пораснах достатъчно, започнах да чистя и аз.

По неписано правило, което не се нарушаваше никога, нашите живееха в мир и покой. Според мен приятелите им ги мислеха за идеалната двойка, а техните рожби — за „онези хубави деца на Джонсън“.

Наистина, мисля, че бяхме щастливо семейство — всичките девет деца и родителите ни. Изобщо не си и помисляйте, че като сме живели при такава строга дисциплина, не сме се забавлявали. Страшно се забавлявахме — и вкъщи, и навън.

Но веселбата си я правехме преди всичко сами. Спомням си времена, години по-късно, когато като че ли американските деца не можеха да се забавляват, ако не разполагат с цял куп електрически и електронни джаджи. Ние нямахме такива измишльотини, но не ни липсваха. Горе-долу по онова време господин Едисон беше измислил електрическата крушка, а професор Бел — телефона, но тези чудеса на съвременността не бяха достигнали в Тийбс, окръг Лайл, щата Мисури. Що се отнася до електронните играчки, думата „електрон“ тепърва щяха да я измислят. Но братята ми имаха шейни и каручки, а момичетата — кукли и шевни машини — играчки; имахме и много игри, които бяха обща собственост — домино, дама, шах, пръчици, лото, анаграми…

Навън се забавлявахме с игри, за които не трябваше нищо или почти нищо. Играехме една разновидност на бейзбола, наречена „скраб“, за която трябваха от трима до осемнадесет играчи плюс доброволните усилия на кучета, котки и една коза.