Робърт Хайнлайн - Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън (Мемоари на една леко нередовна жена))

Доктор Ридпат за първи път наистина ме удостои с поглед.

— „Внук“. „Полковник“. Вие имате халюцинации, млада госпожице.

Изведнъж осъзнах как ли му изглежда всичко това. Преди да напусна Терциус, Ищар ме подложи на интензивен курс на лечение — кога минаха петдесет и две години! — а Галахад ми беше дал козметичен освежител и като че ли беше попрекалил с него. Галахад си пада по младичките, особено по червенокосите — той държи дъщерите ми близначки постоянно във вид на тинейджърки, а сега и трите изглеждаме като близначки. Пустият му Галахад! Галахад е любимият ми съпруг, ако не се брои Теодор, но няма да се издам пред никого.

— Да, сигурно имам халюцинации — съгласих се аз. — Не зная къде се намирам, не зная кой ден сме, не зная какво е станало с дрехите ми, с парите ми, с чантата ми, не зная и как съм попаднала тук… освен че пътувах за Ню Ливърпул с автобус и май стана някаква катастрофа. Ако Пиксел не беше с мене, щях да се чудя аз ли съм, не съм ли аз.

Доктор Ридпат протегна ръка надолу; Пиксел му позволи да го вземе.

— Какъв беше автобусът, за който споменахте?

— Трансвремеви автобус „Бъроуз“. Тръгнах от Телус Терциус в Буундок по времева линия две в галактична година 2149 или грегорианска 4368, ако предпочитате. Трябваше да пристигна в Ню Ливърпул по времева линия две, откъдето да продължа. Само че нещо се обърка.

— О, така ли? Хммм… И имате внук, който е полковник?

— Да, сър.

— А вие на колко сте години?

— Зависи как ги броите, докторе. Родена съм на Земята по времева линия две на четвърти юли 1882 г. Живях там до 1982 г. — един век минус две седмици — а после се преместих на Терциус и там ме подмладиха. Това беше преди петдесет и две години по личния ми календар. Съвсем наскоро минах интензивен курс, който ме подмлади повече, отколкото трябва — аз предпочитам да изглеждам по-зряла, а не момиченце. Но наистина имам внуци — и то не един-двама.

— Интересно. Ще ме придружите ли до моя кабинет?

— Мислите, че не съм с всичкия си!

Той не побърза с отговора.

— Нека да го кажа така: един от нас има халюцинации. Тестовете могат да покажат кой от двамата. Освен това сестрата, която работи при мене, е изключително цинична и без всякакви тестове може с почти абсолютна сигурност да определи на кого от нас са му изгърмели бушоните. Ще дойдете ли?

— Да, разбира се. И ви благодаря, сър. Но първо трябва да си намеря някакви дрехи. Надали мога да напусна тази стая преди това.

Не бях съвсем убедена дали това последното е вярно. Оная тайфа, която току-що се изниза оттук, без съмнение не поддържаше възгледите за „неприлично разголване“, които са били общоприети в Мисури по времето, когато съм се родила. От друга страна, там, където живеех сега, на Терциус, голотата у дома си беше нещо съвсем обичайно. Не шокираше дори и на най-пренаселените обществени места — все едно дочен гащеризон на сватба: доста необичайно, но какво пък толкова?

— О… Но Фестивалът тъкмо започва.

— Фестивал ли? Докторе, аз съм непозната на непознато място — точно това се опитвам да ви обясня.

— Ъ-ъ… ами тъкмо сега започва нашият най-голям празник. Теоретично погледнато, започва по залез, но мнозина се юрват още преди да гръмне пищовът. В момента процентът на голите хора по булеварда пред хотела сигурно е доста голям — вече са се понапили и си търсят партньори.

— Партньори за какво? — опитвах се да звуча съвсем невинно. Не си падам много-много по оргиите. Всичките тия колене и лакти…

— А за какво си мислите? Това е ритуал за плодовитост, моето момиче — да е изобилна реколтата. И надути коремите, ако става въпрос. Ако в момента е останала някоя девственица в този хубав град, всичките са надлежно заключени. Но никой няма да ви безпокои, ако просто ме придружите до кабинета ми — добави той, — а аз обещавам да ви намеря някакви дрехи. Гащеризон. Престилка на сестра. Нещо там. Така става ли, как мислите?

— Благодаря ви, докторе. Да!

— Ако бях на ваше място и продължавах да се притеснявам, щях да потърся някоя голяма хавлиена кърпа и да си направя от нея кафтан. Ще успеете ли да се справите за три минути? Не се мотайте, кукличке — месомелачката ме чака.

— Тъй вярно! — и се втурнах към банята.

Наистина си беше баня като баня, а не душ-кабина. Докато претърсвах апартамента за дрехи, бях забелязала вътре купчина кърпи. Сега ги огледах по-внимателно и видях две по-издути. Измъкнах едната и я разгънах. Еврика! Тази кърпа я биваше и за богат южноамериканец, висок метър и осемдесет и пет и наполовината на това широк. Един бръснач от аптечката я сряза по средата така, че да мога да си мушна главата в процепа. А сега трябваше да намеря нещо, каквото и да е, с което да се препаша през кръста.