Робърт Хайнлайн - Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън (Мемоари на една леко нередовна жена))

— Той е мъж.

— Извини ме за вдигнатите вежди — мислех, че си ги отказал. Е, хубаво, вземи го.

— Ерик, не те ли потиска фактът, че си толкова циничен? Той е сатир, а не гъсок.

— Още по-добре. По залез, щом започне Фиестата, Зенобия би приела на драго сърце всяка галантна непристойност, която би могъл да й предложи, стига да не й потроши кокалите.

От всичкото това глупаво бърборене научих едно: не се намирах в Ню Ливърпул. В Ню Ливърпул не празнуват Фиеста — а пък този местен празник като че ли беше нещо като Флашинга в Мюнхен и Карнавала в Рио накуп, поомешани с Брикстънските бунтове. Значи не беше Ню Ливърпул. Кой град, коя планета, коя година, коя вселена — това тепърва щях да уточнявам. После щях да проверя и какво може да се направи по въпроса със затрудненото положение, в което бях изпаднала. Дрехи. Пари. Граждански статут. След това — как да се прибера вкъщи. Обаче не се притеснявах. Докато тялото е топло, а червата — редовни, никой проблем не може да бъде друг освен дребен и временен.

Двамата доктори още се хилеха самодоволно един на друг, когато се усетих, че не съм чула и една дума на галакта. Нито дори на испангле. Говореха на английски — почти с твърдия акцент от детските ми години, с идиоми и речник, близки до диалекта на родния ми Мисури.

Морийн, ама това е пълен абсурд.

Докато лакейчетата се готвеха да изнесат трупа, маскиран като безименно нещо, увито в бели покривки, съдебният лекар получи подписано позволение от хотелския медик и двамата се застягаха да си ходят. Спрях последния.

— Доктор Ридпат!

— Да? Какво има, госпожице?

— Казвам се Морийн Джонсън Лонг. Вие работите на щат в хотела, така ли?

— Може да се каже. Кабинетът ми е тук и съм на разположение, когато потрябвам. По служба ли искате да разговаряме? Бързам.

— Само един кратък въпрос, докторе. Как човек може да привлече вниманието на някой от хотелския персонал, който да е от плът и кръв? Като че ли попадам единствено на малоумни роботи — а пък съм заседнала тук без дрехи и без пари…

Той сви рамене.

— Без съмнение няма да ви се наложи да чакате дълго някой да се появи, след като докладвам, че съдията Хардейкърс е мъртъв. Тревожите се за сметката, така ли? Защо не се обадите в агенцията за откриване на таланти, която ви е изпратила? Съдията сигурно има там текуща сметка.

— О! Докторе, аз не съм проститутка. Макар че, предполагам, погледнато отстрани, изглежда точно така.

Той вдигна лявата си вежда толкова високо, че перуката му леко се килна и смени темата:

— Котенцето ви е много хубаво.

Предположих, че има предвид котарака ми, който си е котенце и половина — котарак с цвят на пламък (точно в тон с цвета на косата ми) със страхотни тигрови шарки. Будеше възхищение в няколко вселени.

— Благодаря, сър. Казва се Пиксел и е пътувал къде ли не. Пиксел, запознай се с доктор Ридпат.

Докторът протегна пръст към розовото му носле.

— Здрасти, Пиксел.

Пиксел му съдейства. Понякога не го прави — той си е твърдоглав. Подуши подадения му пръст, после го облиза.

Докторът се усмихна всеопрощаващо. След това дръпна пръста си, щом Пиксел реши, че ритуалната целувка е продължила достатъчно дълго.

— Добро момче! Къде го намерихте?

— На Терциус.

— Къде е това Натерциус? Да не е в Канада? Ммм… споменахте, че имате проблем с парите. Колко бихте искали за Пиксел — на ръка? Страшно ще се хареса на дъщеричката ми.

Не го прецаках. Можех, но не го направих. Пиксел не може да бъде продаден — не може да остане продаден, защото няма как да бъде заключен. За него каменните стени не са затвор.

— О, съжалявам. Не мога да ви го продам — не е мой. Той е член на семейството на моя внук — на един от внуците ми — и на жена му. Но Колин и Хейзъл никога не биха го продали. Не могат — той не е тяхна собственост. Той не е ничия собственост. Пиксел е свободен гражданин.

— Така ли? Значи сигурно тогава мога да го подкупя. Ти какво ще кажеш, Пиксел? Купища конски черен дроб, прясна риба, котешки бисквитки — всичко, което си пожелаеш. Колкото си щеш приятелски настроени мацета покрай тебе и ще ти оставим торбичките с искриците там, където са си. Е?

Пиксел взе да се върти в ръцете ми, което означава „пусни ме долу“ — тъй че го пуснах. Той подуши краката на доктора, после се отърка о него.

— С-с-я-а-а? — попита той.

— Трябваше да приемете предложението ми. Струва ми се, че се сдобих с котка — обади се доктор Ридпат.

— Не бих се обзаложила на това, докторе. Пиксел обича да пътува, но винаги се връща при внука ми Колин. Полковник Колин Кембъл. И жена му Хейзъл.