Сергей Лукяненко - Спектър (Всеки ловец иска да знае (роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

написаният роман „Тримата мускетари“ с много сходен сюжет…

… изплаши се…

… прочете втория роман на Дочакалия приятеля — „Четиримата следователи“ — и реши да не огорчава Ди Пи с известието за отдавна

деветдесет и седма година, които все не се решаваше да купи — не му се искаше да дава…

… въздъхна, установявайки, че мъничкият Гати стои срещу директора Клим, в селището Енигма на

… опита „Шато Лафит“ от деветдесет и четвърта и „Шато Тенак“ от

само нейното сърце, разказа историята за мъжа, който ден след ден стои пред московската Станция с плакат…

… огледа организма си, остана недоволен от някои неща и внесе промени…

Всичко веднага,

едновременно и

разбъркано.

Защото времето вече нямаше значение.

А после Мартин се спря и погледна в небето.

В очите на пазителите.

И чу техния глас — хор от хиляди гласове:

„Какво ще правиш сега, Мартине?“

„Не знам.“

„Ти разбра, че можеш всичко. Дори да създадеш свой собствен свят. И знаеш, че това е задънена улица. Но можеш да станеш един от нас.“

„Но аз не знам кои сте вие.“

„Тогава пожелай да узнаеш.“

И Мартин разбра, че сега знае отговора.

„Реши ли вече?“

Той пожела да стане тихо — и стана тихо. Толкова тихо, че замлъкна дори пращенето на реликтовото излъчване, плаващо през пространството от момента на Сътворението.

И той се заслуша.

На мъничката планета Талисман, създадена преди петдесет и четири хиляди триста шейсет и две години, три месеца, два дни, четири часа, осем минути, пет секунди и шестнайсет неделими единици време, сред пламтящите скали стоеше бившият човек на име Мартин. И времето чакаше търпеливо той да направи избора си.

— После човекът на име Мартин наведе глава — каза Мартин. — Скалата под краката му беше разтопена и го изгаряше дори през обувките. Той тръгна към жената, която обичаше. И когато най-накрая стигна до нея, подметките на обувките му бяха прогорени.

— Тук е тъжно и самотно — каза пазителят. — Слушал съм много такива истории, пътнико.

— Мамка ти люспеста! — изкрещя Мартин и скочи на крака. — Ти се подиграваш!

Пазителят се засмя, дърпайки си от лулата. Беше едър, як пазител с лъщяща черна козина, скриваща люспите му, и с мек, успокояващ глас.

— Не ти се подигравам, шегувам се. Какво, не мога ли да се пошегувам?

— От шест часа вече ти разказвам… даже седем! — рече емоционално Мартин, сядайки обратно в креслото. — Шегички… често ли се шегувате така?

— Рядко. Но и случаят е особен.

— Ти ми отговори! — възкликна Мартин. — Край, сега е напълно явно, че ти ми отговори! Хванах те!

— Ние винаги отговаряме — рече с достойнство пазителят. — Само трябва да разбереш, че това е отговор.

Мартин кимна. Протегна ръка и пазителят сложи в нея старата му опушена лула, най-любимата, която беше оставил на Земята и изобщо не изнасяше от кабинета си.

Но не запали веднага. Първо погледна пазителя и попита:

— Какво има там? Отвъд?

Пазителят въздъхна.

— За да разбереш, си длъжен да направиш следващата крачка. Да престанеш да бъдеш разумен и да се изкачиш на следващото стъпало. А ти…

— Аз се изплаших. Както и вие… — с горчивина призна Мартин.

Пазителят поклати глава.

— Не. Ти не се изплаши. Напротив, ти беше достатъчно смел, за да се върнеш назад. А ние не се решихме. Ние взехме всичко, което можеше да ни даде разумът. Всичко, което разумът изобщо е способен да понесе.

— И пое Иля Муромец мъничко сила от богатира Святогор — каза Мартин. — Толкова, че земята да може да го удържи…

— Знам тази история — кимна пазителят.

— Това е приказка — поправи го Мартин.

— Всички приказки на света не са нещо различно от правдиви истории — отговори пазителят. — Нали знаеш — историята говори само за разказвача.

— И каква история да разкажа на своята планета? — попита Мартин.

— Разкажи истината. Разкажи, че има два пътя. Единият от тях ти дава всичко, което можеш да си пожелаеш. Вторият е нещо повече, но ти не можеш да разбереш какво.

— Аз знам какъв ще бъде изборът — каза Мартин и започна да натъпква лулата.

Пазителят поклати глава и каза:

— Сигурен ли си? Ето, дори самият ти се отказа. Между другото, защо?

— „Шато Лафит“ — отговори Мартин. — Най-обикновено вино…

Пазителят се намръщи.

— Това беше неправилно — поясни Мартин. — Разбираш ли? Твърде лесно и затова твърде безинтересно. Разбрах защо боговете на Олимп са пили само амброзия — човешките вина вече не са ги възхищавали.