Сергей Лукяненко - Спектър (Всеки ловец иска да знае (роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

— Пак не те разбрах — призна пазителят.

— Обичам живота — каза простичко Мартин. — Нека да съм сноб. Но аз обичам хубавата музика и рядкото вино, интересната музика и умния събеседник. Обичам да гледам как изгрява слънцето и как нощем океанът бие бреговете. Е, как може всичко това да се получи наведнъж? Да изпиеш всичкото вино на света на една глътка и да прочетеш всички книги за един миг? Да придобиеш силата на бог и да си останеш с човешките мечти? Та това е каторга, а не щастие! Все едно да стоиш на огромен манеж заедно с бебета и да се гордееш, че можеш да вземеш дрънкалката на всяко от тях.

— И все пак това не е главната причина — каза пазителят.

Мартин кимна.

— Да, не е главната. Просто си се представих как бродя от планета на планета… върша велики дела… помагам на добрите и наказвам лошите… Приятно е, разбира се. А след мен започват да бродят същите такива — всемогъщи, неуязвими, безсмъртни… хора, аранки, гедари… и ние ревниво браним последните обикновени разумни, защото всичко, което имаме, е тщеславието ни и чувството за превъзходство над тях… а после започваме да беснеем от мъка…

— Струва ми се, че дори това не е основание — поклати глава пазителят. — Нали?

— Добре, теб не мога да излъжа — усмихна се Мартин. — И това не е главното. Аз от самото начало… е, когато Ирина ми разказа за еволюцията, за катаклизмите, за наказанията при спирането на развитието… усещах заблудата. Една-единствена, но огромна заблуда. Тези апокалипсиси… са прекалено разумни за сляпата природа и прекалено хаотични за надразума. Но какво общо имаме ние със законите на природата? Дали ще тичаме след мамутите, ще взривяваме атомни бомби или ще скачаме през пространството и времето — това няма да промени нищо в мирозданието. Недопустимите неща така или иначе не можем да ги направим. Ето, кажи, има ли в действителност планета, където числото „пи“ има друга стойност?

— Ти ходил ли си на училище? — попита пазителят. — Та това е константа. В нашата вселена не може да има различна стойност. Ако не ти харесва — измисли си друга математика.

Мартин се усмихна.

— Ето това е… А представи си бог, който отначало ти дава възможност да се мериш с него, а после напердашва онези, които са се осмелили да го сторят… Това не е никакъв бог. Това е самозванец, неуверен в стабилността на трона си.

— Например пазител-полубог, вкусил всемогъществото по пълната програма? — попита пазителят, после кимна. — Не ги осъждай, моля те. Нали вече знаеш каква е историята ни.

— Знам я. Затова и не ви осъждам… Та така, когато разбрах, че целият предишен апокалипсис е дело на вашите ръце… се успокоих. Нека не знам какво има там, отвъд разума. Но там е нещо съвсем друго. Нещо по-голямо. Нещо, което не взривява звезди и не запраща мълнии от небесата.

— Нали ти казах — боговете не изгарят мостове, за целта си има хора — кимна пазителят. — Някой ден на мен също ще ми се прииска да узная какво има там, отвъд. Ще ми се прииска толкова силно, че ще престана да бъда безсмъртен. Но дотогава имам хиляди години пред себе си. А ако не се уморя — и милиони.

— Хиляди, милиони… Какво е това в сравнение с вечността? — Мартин се изправи. — Мога ли да отида на Земята?

— Разбира се. Можеш да отидеш където пожелаеш. — Пазителят се замисли и добави тържествено: — Между другото за теб вече не е задължително да измисляш истории.

— Нищо, вече съм свикнал да си плащам за минаването — каза Мартин. — Довиждане.

— До следващия път — кимна пазителят. — Да.

— Какво „да“.

— Нали искаше да попиташ разказала ли е вече Ирина историята си или още не? Разказа я отдавна. Тя е на втория етаж, в шеста стая.

Мартин се усмихна и излезе.

Денят беше горещ и ослепително слънчев. Мартин даже ахна, когато излезе от Станцията.

— Сигурен ли си, че сме в Москва, а не във Франция? — попита Ирина, примижавайки.

— Сигурен съм — каза Мартин, улавяйки с поглед колата на Юрий Сергеевич. — Горкичкият… той дори няма климатик… Това се отнасяше за един познат таксиджия.

— Хайде, хайде — обади се недоверчиво Ирина. Минаха през пропускателния пункт и Мартин тръгна уверено към колата на подполковника. Юрий Сергеевич седеше зад волана — потен, зачервен, с разкопчана карирана риза. И гледаше към него хем нетърпеливо, хем покорно. Мартин чак съжали, че в краткия миг на всезнание не си беше изяснил категорично какво знае гебеецът и за какво дори не се досеща. Разбира ли кой може да е дошъл на Земята в неговия облик? Чакал ли е това с безнадеждна обреченост — „не най-лошият вариант“ — или се е утешавал с илюзиите за библейските вселенски знания, ключът за които ще му достави новоизпеченият майор?