Сергей Лукяненко - Спектър (Всеки ловец иска да знае (роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

Много му се искаше да закрещи, но прехапа устни до кръв и се сдържа.

Нали Ирина не беше закрещяла, скачайки в пропастта — към своята седма и последна смърт…

— Ти не ни остави изход… — каза Доггар…

Мартин погледна часовника си. Доггар също следеше времето — не можеше да не го следи. Нямаше да му остави шанс да се добере до детонатора. Оставаха още четири минути…

Мълния — разклонена и разкошна, в стил барок, с финтифлюшки и завъртулки, с гроздове от кълбовидни мълнии, с проблясващи сини огньове, разлетели се като птици из небето — удари точно над главата му.

И Мартин видя много ясно как цифрите на неговия „Касио-Турист“ ускориха хода си и за миг прескочиха четири минути напред.

Тогава се засмя.

Люкът беше хлъзгав от кръвта и ръцете му се плъзгаха. Една-единствена жалка навивка му отне повече от минута.

Преди да махне каменния капак, му се наложи да отпочине малко.

— Предай се! — долетя до него гласът на Доггар. — Твоята жена още може да бъде спасена. Стани, дори няма да те докоснем!

— Руснаците не се предават — промърмори Мартин и избута рязко люка.

На дъното на „сейфа“ потрепваше кълбо от жълто желе. От него струеше вътрешна светлина — чиста и ясна, сякаш отгоре му бе паднал лъч от истинското, земно Слънце.

Мартин хвана кълбото — то сякаш самичко се търкулна в дланта му. Детонаторът за хора се оказа топъл и мек, леко бодящ пръстите. Мартин се обърна по гръб.

Бялата мъгла над главата му кипеше. Мълнии се разклоняваха и удряха във върховете на черните скали. От време на време в мъглата се появяваха процепи и бясно въртящи се смерчове. Бодящата светлина на злата звезда се мярна в едно от разкъсванията на мъглата и го прониза в очите.

Той отвори уста и хвърли златистото кълбо върху езика си.

По гърлото му се спусна топла вълна.

— Мартине, даваме ти три секунди! Едно!

Най-лошото беше, че не знаеше колко бързо ще подейства детонаторът. Ден, час? Дори и минута да беше…

— Иринка, все не успявам… — промърмори Мартин, по тялото му премина гърч и той изведнъж видя чуждото слънце през облаците.

— Две!

Стори му се, че се обръща с вътрешностите навън — сякаш отхвърляйки неканеното угощение, протестирайки, хващайки се с всичките си инстинкти за простотата и безметежността на човешкото съществуване. Сви се, за да потисне гаденето.

— Три!

Сърцето му изтуптя глухо в гърдите — и застина. Той лежеше и гълташе жадно ненужния въздух.

А на върха на хълма се чу познато шумолене и мъглата над главата му избухна.

Отначало над него премина електромагнитна вълна. Смени всички цветове на дъгата и премина в онези части на спектъра, които на хората не беше съдено да видят. После се понесе поток от интензивно излъчване. Мартин вдигна ръка и подложи длан под потока гама-лъчи. Усети как те барабанят по кожата му като дъжд.

Едва след това въздухът закипя и плазмата го удари.

Мартин се изправи…

… докосна Ирина, съединявайки разкъсаните тъкани, карайки сърцето й да затупти, изчиствайки от тялото й продуктите на разпад. Част от невроните

Библиотека, и обяснява на бившия завхоз, че разшифроването на имената в некропола е не по-продуктивно, отколкото гадаенето по птичи кости…

… сплесквайки плазмомета в идеален куб, стъпквайки го

… изплаши се…

в „душата“ от албума „The Ultra Zone“ от 1999 година, не се сдържа — и чу песента на живо…

… отхвърляйки цялото това глупаво, пламтящо, деструктивно, което

… надникна в апартамента на чичо си — той стоеше пред седнал в креслото човечец с цивилни дрехи и вдъхновено обясняваше според кои алинеи

вършееше наоколо, разтапяше камъните, опитваше се да изпепелява…

… с упрек поглеждайки в лицата на аранките и леките

на конституцията не е длъжен да отговаря на въпроси за любимия си племенник…

… отпивайки глътка студена бира в „Умрялото пони“ слушаше как виси във въздуха акордът, виртуозно изсвирен от Стив Вай в композицията „Прозорци“

все по-плътно и по-плътно, така че атомите изскърцаха недоволно…

… изплаши се…

вече бяха загинали — и той едва-едва отстъпи по оста на времето, копирайки тяхната структура и създавайки отново…

… най-накрая си изясни по какъв начин натикват в тубата трицветната паста за зъби…

ритници, придавайки им правилния вектор на движение — към Станцията на пазителите…

… намери на Небесносините далечини застаряваща, грозновата и не особено умна жена на име Галя, която за стотен път се опитваше да разкаже на пазителите нещо смислено, и тихо-тихо, за да чуе