Сергей Лукяненко - Спектър (Всеки ловец иска да знае (роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

— Мога да дам заповед — продължи Доггар — и всичко тук ще пламне. Разбираш ли? Дори няма нужда да пращам момчетата си на ръкопашен бой срещу теб. Един залп от плазмомет… и те уверявам, че стрелецът буквално го сърбят ръцете!

— Тогава какво чакаш? — попита Мартин. Оставаха още дванайсет минути. Почти вечност.

Някакъв слаб шум и приглушен, неясен разговор го накара да се напрегне. После Доггар заговори доста по-весело:

— Ситуацията се промени, Мартине. Твоята жена е в ръцете ни.

— Лъжеш — каза Мартин. Нали все трябваше да каже нещо.

— Ирина-кен, кажете нещо — помоли учтиво Доггар.

— Мартине, не излизай! — разнесе се в мъглата гласът на Ирина. — Те няма да ми направят нищо!

— Може би — каза Доггар. — Но сигурен ли е? Ти сигурна ли си?

— А това вече е гнусно! — извика Мартин. — Да вземате жена за заложник…

— Ако по този начин ще бъдат запазени два живота — защо не? — учуди се Доггар. — И така, предлагам ти да се изправиш и да тръгнеш напред. В ръцете ти не трябва да има оръжие.

Мартин затвори очи. Погали топлия камък на люка, под който узряваше детонаторът.

— Мартине! — каза Ирина.

— Тук съм — обади се той, без да отваря очи.

— Те наистина могат да те уцелят с плазмомет — каза тъжно Ирина. — „Хеликоптерът“ на Доггар е паднал върху скалите, до пропастта… много удобно.

— И какво предлагаш? — попита Мартин.

Тя се засмя.

— Обичам те! Не излизай!

Шум — съвсем лек — и настъпи тишина.

— Доггар-кен, нека Ирина да каже нещо — помоли Мартин и вдигна глава.

Доггар отговори с известно закъснение:

— Мартин-кен, наистина много съжалявам. Ирина не излъга. Ние сме на голяма височина. Тя… може би заради последствията от парализатора…

Мартин се опита да се прицели по звука. В душата му беше пусто.

— Наистина много съжалявам — повтори Доггар. — Тя скочи в пропастта. Виждам я оттук… смътно. Ако сега излезеш, ще се постараем да я вдигнем оттам. Нашата медицина…

— Тя помоли да не излизам — каза Мартин и откри огън.

Или късметът му изневери, или мъглата му пречеше да определи посоката — Доггар само въздъхна и каза:

— Много, много съжалявам…

А в следващия миг затракаха картечници.

Кой знае защо, той очакваше, че ще стрелят по него с топлинни пушки. Но или това оръжие не се ползваше с популярност сред аранките, или те бяха сметнали куршумите за по-надеждни — по камъните затрещяха откосите, като тежка лятна градушка върху ламаринен покрив. Повечето куршуми минаваха над главата му — височината, от която се стреляше, не беше чак толкова голяма — но право пред лицето му в камъка се заби тънка и дълга стрела от сребрист метал. Друга разкърти черния кристал на скалата, обсипвайки го с каменни отломки. Трета прониза лявата му ръка. Той не почувства болка, само пръстите му, сменящи пълнителя, се оказаха лепкави, окървавени.

И в този момент се стовариха мълниите.

Мартин сметна първия разряд за някакво ново оръжие, употребено от нетърпелив аранк. Над главата му като змия се завъртя бяла начупена линия, която се вряза високо в черната скала. Чу се гръм и от скалата се разнесе плътно бучене.

Вторият разряд се понесе хоризонтално над земята — красива, невиждана светлолилава мълния, простираща се от единия до другия хоризонт, сякаш бе пръстен около планетата. Замириса на озон и косата на Мартин запращя от статичното електричество.

— Какво е това? — възкликна Доггар. Картечният трясък стихна — аранките очевидно смятаха, че той е отговорен за случващото се.

И Мартин се засмя — защото си беше така.

Талисман беше заработил.

Древният завод беше получил нова програма. И беше започнал производството на нов детонатор — за хора…

Или само за него?

Мълниите станаха по-малки, затова пък сега удряха непрекъснато. Небето се покри с огнена мрежа, ревеше и се гневеше като Гръмовержеца Зевс. Черните скали заискриха с матова, дразнеща зрението светлина, мъглата стана малко по-прозрачна. Задуха вятър — рязък, но неуверен, изобщо нежелаещ да определи посоката си. От ударите на мълниите се зароди бясно въртящ се вихър, който се понесе със скоростта на експрес.

Отново затрака картечница — но някак неуверено, фалшиво, сякаш се стесняваше да мери сили с буйстващата стихия. Мартин погали каменния люк — беше горещ.

И в този момент в него се забиха едновременно три куршума. Първият проби ръката му при китката, заковавайки я за люка, вторият го прониза в гърба — под дясната лопатка, третият го клъвна в крака.