Сергей Лукяненко - Спектър (Всеки ловец иска да знае (роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

— Е, извинявайте — каза Мартин, хвърляйки пушката, на чийто приклад беше светнало червено огънче. — Само че вие започнахте първи.

В ответната реплика на Доггар, която идваше от самата земя, имаше ярост.

— Мартине! Ако хората ми са пострадали, ще изцедя кръвта ти капка по капка!

— Благодаря, мога и сам — каза Мартин, отвъртвайки капака на сейфа.

В „сейфа“ лежеше „схемка“ — триъгълна пластина, полупрозрачна, сякаш бе от опушено стъкло. Детонатор за някаква неизвестна раса… Мартин я изхвърли.

После сряза ръката си с ножа и изцеди няколко капки кръв на дъното на каменната чаша.

Това не беше логика — добрата стара логика, най-добрият приятел на разума. Не беше и интуиция — сигурната патерица на разсъдъка.

А само усещане на границата между сън и реалност.

Трябваше да е така!

Всеки може да дойде и да получи всемогъществото си. Всеки трябва да носи в себе си паролата — и какво би послужило по-добре от кръвта?

От времето на първите малки богове, пред които са се кланяли най-отдавнашните ни предци. От времето на жестоките богове, толкова обичащи вкуса на кръвта.

Древната памет на човечеството е съхранявала тази истина — може би още от първото посещение на пазителите. И когато връзката между световете е била разкъсана, когато Талисман е станал недостъпен, все така се е леела кръв върху жертвениците и олтарите — в напразна молба към безмълвните небеса.

Мартин завинти каменния капак на „сейфа“. Нагласи часовника си да звънне след двайсет и четири и половина минути и легна по очи, стиснал в ръката си ремингтъна. Не знаеше дали аранките могат да следят действията му, но прекрасно разбираше, че ще се опитат да му попречат.

— Сигурен ли си, че всичко е толкова просто? — разнесе се глас откъм мъглата. При усилването на звука се губеше част от интонацията, но все пак Мартин успя да долови любопитство. Чистото любопитство на учен естествоизпитател.

— Сигурен съм — каза Мартин. — Е, какво, мир?

Доггар се засмя тъжно.

— Не мога. Ти отиде твърде далече. Не мога да кажа нищо лошо за теб, анкетата ти в нашата база данни е много положителна, но… ти не си аранк.

— Не съм аранк — съгласи се Мартин. — Извинявай.

— Нали разбираш, че няма да издържиш срещу трийсет професионалисти — продължаваше да го увещава Доггар. — Още повече, че зарядът в топлинната пушка вече трябва да е свършил.

— Ами ти провери — посъветва го Мартин. Развъртя цевта, опитвайки се да хване в оптическия прицел нещо различно от млечната пелена. По дяволите… той беше практически сляп. — Между другото, какво спомена за професионалисти? Не са ли млади учени?

— Специалистът е като мазол 73 73 Цитат на един от афоризмите на Козма Прутков: „Специалистът е като мазол, пълнотата му е едностранчива“. — Бел.прев. — отговори Доггар. — А хармонично развитата личност трябва да умее всичко. Мартине… имам едно добро предложение за теб.

— Е? — възкликна Мартин. И двамата печелеха време, а това можеше да означава само едно — към него се приближаваха невидими в мъглата хармонично развити аранки.

— Предай се. Ще ви запазим живота — на теб и на твоята жена. Временно изгнание… в някое приятно кътче на нашата планета. А когато осигурим всеобщ достъп до Талисман, ще бъдете освободени…

— Примамливо… — каза Мартин. В мъглата се появи едва забележима сянка и той я хвана на мушка.

— Е, какво решаваш?

— Не! — каза Мартин и натисна спусъка. Краткият вик го убеди, че движението не му се е привидяло.

— Какъв идиот си… — каза тъжно Доггар. — Нищо няма да постигнеш, като стреляш по моите хора.

— Улучих ли? — поинтересува се Мартин.

— Улучи — призна Доггар.

— Разбрах — каза Мартин. — А-четири!

И стреля в още една мярнала се сянка.

— Рани го — изкоментира Доггар. — Но засега не си убил никого. И все още имаш шанс.

— Защо протакаш? — възкликна Мартин, като се въртеше на място. — Не искаш да губиш хората си или не ти достига кураж?

Мъгла… навсякъде само бяла мъгла. И няколко капки кръв в „сейфа“ — с наивната надежда, че тя ще се превърне в детонатор.

— Не искам да те убивам — отговори спокойно Доггар. — Ти си ценен индивид. Добра се до тайната на Талисман. Пазителите явно се интересуват от теб… Тяхното мнение скоро ще изгуби значението си, но все пак… Защо да унищожавам врага си, когато мога да го направя приятел?

Мартин мълчеше. Доггар, изглежда, не лъжеше — ето къде беше бедата… и колко мъчително трудно беше в такава ситуация да се стреля по общо взето нелошите аранки…