Сергей Лукяненко - Спектър (Всеки ловец иска да знае (роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

Над главите им се чу свистене и стълбове от светлосиня светлина прорязаха мъглата — сякаш „хеликоптерите“ бяха включили прожекторите си и сега се носеха над селището.

— Няма да разполагаш с двайсет и четири минути… — каза Ирина в движение.

— Да не избиха всички? — попита Мартин.

— Не, това е друго… виждала съм го на Аранк… мускулни парализатори… имахме късмет, че не ни засегнаха…

Мартин имаше други разбирания относно „късмета“, но не биваше да обяснява на Ирина какво стана. Нека аранките са уверени, че им се е паднала глупава плячка.

От небето се разнесе глас:

— Не сме склонни към излишна жестокост. Не искаме да ви се случи нищо лошо. Все още имате шанс да се предадете.

Тъкмо успяха да се измъкнат от покрайнините на селището, когато някъде високо в небето премина хеликоптер, обливащ колибите със стълб светлосиня светлина. Разнесоха се няколко изстрела — слепи, безсилни изстрели в мътното небе, — но бързо утихнаха. Мартин дори успя да забележи как падат мятащите се насам-натам златотърсачи. Някои със сигурност успяха да изскочат извън пределите на селището, но не можеха да очакват помощ от тях.

— Какво ти е нужно? — извика Ирина. — Какво?

— „Сейф“! И по-добре да е бърз!

Те прегазиха през някаква плитка рекичка, по брега на която в оскъдни пластове плодородна почва растяха местни дървета. Веднага стана ясно защо селището не се е разширило в тази посока — повърхността, изглежда, се състоеше само от скали: като се започне от малки, не по-високи от човешки ръст камъни, и се стигне до огромни канари, издигащи се до завесата на мъглата.

— Търси жалончета! — нареди Ирина. — Ето нечия пътека…

По веригата от зелено-сини жалончета те се добраха до поредното струпване от „сейфове“. Не беше много богато и едва ли носеше гръмко име.

— Бавен, бавен, бавен… — казваше Ирина, като се навеждаше над кутиите на „сейфовете“ и четеше номерата им. — Всичките са бавни! Бързите имат буква „8“ след номера.

— Ето още! — махна Мартин с ръка и те хукнаха към други жалончета, заобикалящи група сейфове. Оставаха им триста метра, когато за миг се чу бучене и колона от светлосиня светлина прониза мъглата.

— Да се разделим! — извика Ирина, но не успяха да се разделят. Колоната я закачи — със самия край на светлинното петно — и се отдалечи.

Мартин стреля във въздуха подир хеликоптера, но това беше само изблик на ярост. Когато се наведе над Ирина, тя неловко се опитваше да пълзи по камъните. Дясната половина на тялото й беше парализирана.

— Май не им провървя… — прошепна девойката. Крайчецът на устната й не се движеше и думите едва се разбираха. — Бягай! Направи го!

Мартин можеше да й обясни, че късметът няма абсолютно нищо общо тук. Аранките имаха много добри стрелци и много добри системи за прицелване. Да сковеш бягащия враг чрез раняване на хора в редиците му е тактика, известна от хилядолетия.

— Бягай! — каза Ирина, докосвайки Мартин с лявата си ръка и той усети, че тя дърпа револвера от кобура му. — Ще ги задържа!

— Не ставай глупава! — възкликна Мартин и спря ръката й. — Предай им се, разбра ли?

Той докосна устните й в бърза целувка и побягна по хлъзгавия черен камък. В душата му дори нямаше озлобление. Аранките наистина не се отличаваха с излишна жестокост. Не убиваха. Не лъжеха. Само методично и целенасочено постигаха своето.

Може би даже щяха да споделят с другите раси тайната на Талисман. Само че не вземаха предвид какво може да се случи междувременно…

Втората група „сейфове“ се оказа доста по-богата. Поне десет каменни люкове и още на първия след номера беше изписана буквата „8“.

Мартин седна до него. Успокои дишането си, извади ножа си — надеждна армейска „Оса“ — и попита в празното пространство:

— Интересно, нали? Компютрите са си компютри, но нещо не ви достига…

Доггар не отговаряше. Хеликоптерните турбини не бучаха.

Мартин се усмихна. Дори земните хеликоптери не летяха с такъв грохот. А уж транспортът на аранките беше абсолютно безшумен…

Той хвана топлинната пушка, настрои я на максимална мощност и придвижи лостчето за фокусиране, за да може лъчът да обхване колкото може по-голямо пространство.

А после в течение на двайсет секунди стреля на сляпо към мъгливото небе, където безшумно висяха хеликоптерите, очаквайки глупавият човек да разкрие на мъдрите аранки тайната на Талисман.

Забеляза три взрива и чу падането на пет апарата — при това един от тях изкънтя — дори мъглата не можа да смекчи скърцането на метала при допира му със скалите. Или защитната пяна не беше успяла да амортизира падането от голяма височина, или спасителната система се беше оказала също толкова чувствителна към попадение на топлинна пушка, както и изнесените върху пилоните двигатели.