Сергей Лукяненко - Спектър (Всеки ловец иска да знае (роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

— Но нали ти самият получи детонатора? Получи го, макар и да се отказа от него?

Мартин сви рамене.

— Навярно понякога ти го дават именно за да можеш да се откажеш. Ще дойдеш ли с мен, Иринка?

— Вкъщи ще ме убият — каза девойката виновно.

Мартин се усмихна.

— Вече трябва да свикват. Ще им се обадиш, ще ги успокоиш. Ще кажеш, че си се върнала на Земята.

— Къде „на Земята“?

— При годеника си — изтърси Мартин и си прехапа езика.

— Това трябва да се обмисли — каза мрачно Ирина. — Твърде е неочаквано.

— Наистина ли?

— Ирина Ернестовна — каза Юрий Сергеевич, без да се обръща, — нека наистина ви откарам вкъщи. На вашия потенциален годеник така или иначе ще му се наложи да седне да пише доклад.

— А устният доклад, който той така непринудено изнесе, не се ли записва? — усмихна се Ирина. — Мартине, ще си отида до вкъщи. Ако ми се развикат — ще избягам при теб. Или на Талисман, за да стана велика и ужасна…

— Засега не си струва да го правиш — не се сдържа Мартин и излезе от колата. — Почакай поне четирийсет години.

Всеки възпитан човек знае, че да навестяваш възрастните си роднини е не само отегчително главоболие, но отчасти и приятно занимание. Особено ако възрастният роднина още не е изгубил своя вкус към живота и редува оплакванията за лошото си здраве със спомени за някогашни подвизи.

— Намерил с какво да се гордее — каза чичото на Мартин, появявайки се от кухнята с тиган в ръка. — Виж го ти, ходил в друг свят…

Мартин подуши аромата на свинското с винен сос, запечено за необходимото време с червено вино — при това преди махането от огъня не бива да се забравя да се долее още винце на мястото на изпарилото се.

— Аз всъщност не се гордея… — отвърна Мартин.

— Тогава не се гордей! — нареди чичо му. — Турист… ясна работа, сега това е лесно. А да беше опитал в съветски времена да отидеш в България! Да извадиш всички справки, да докажеш, че не смяташ да се добереш до Турция с плуване… Ето това е истинско приключение!

Мартин имаше смътни спомени, че процедурата за посещаване на България в съветски времена не е била толкова сложна. Но не взе да спори, а изрече дипломатично, макар и банално:

— Всяко време си има своите приключения. А ти не смяташ ли да отидеш някъде?

— На моите години може да се готвя само за едно място — каза кисело чичо му. — Виното е в хладилника, донеси го…

Когато Мартин се върна с две бутилки молдовско каберне — през последните години или лозите в Молдова бяха станали по-хубави, или производителите — по-умели, но започнаха да се появяват наистина изпипани вина, с добро съдържание на алкохол и стабилен вкус, — чичо му седеше зад масата, изпънат като щик, и държеше в ръце „Гарнел-Чистякова“.

— Чел ли си я? — попита придирчиво той, размахвайки енциклопедията.

— Какво… да, случвало се е — предпазливо отвърна Мартин.

— Разправяш, че си бил на Библиотека… — Чичо му прелистваше раздърпаното томче. — Що за глупост… намерил за какво да хаби истории! Гробището си е гробище и в Галактиката… Тепърва ще лежим в него колкото си искаме. Ето какво… — Той се намръщи и призна: — Платиха ми пенсията, но нямам намерение да препускам из тризвездните хотели като студент… Не, не се обаждай! Не възнамерявам и да обирам племенника си на стари години. Избрах си тук една планета, ето това е наистина интересно.

Мартин погледна отворената страница и не каза нищо.

— „Талисман! — прочете изразително чичо му. — Получила е наименованието си след откриването на така наречените сейфове — обекти с неизвестна природа, в които периодично се намират артефакти от три възможни вида — пурпурен прашец, «спиралки» и «схемички»“… Така… Всичко това са глупости… „Планетата е покрита с двестаметров слой плътна мъгла със сложна структура“. Това е дори добре! По това време и в Москва има предостатъчно слънце. Ще взема със себе си за търговия разни деликатеси, тютюн, нови вестници, патрони… ще взема подправки… младежта не разбира, но подправките още в средновековието са били по-скъпи от златото!

— Чичо, но защо точно там? — попита Мартин, докато наливаше вино в чашите.

Чичо му за миг се замисли, разсипвайки свинското в чиниите. Най-накрая каза с леко смущение:

— Даже не знам… Привлича ме…

За миг на Мартин му стана студено и тъжно. Както се чувства всеки, който осъзнава, че раздялата му с някой близък е неизбежна. Но намери в себе си сили да се усмихне и да каже:

— Щом те привлича… значи трябва.