Валмики - Рамаяна (Тулси Дас. Море от подвизи на Рама (откъси))

В чиято гръд живее Вяра,

от нея смъква се товара

огромен, който върху нас

пласти с необорима власт

илюзията на живота.

Затуй аскетите с охота лишенията си търпят,

че те към Вярата са път.

Доха

Не може лесно да се разгадае

загадката на тия две жени.

Комуто тайната открие Рама,

дори насън не ще се съблазни,

Между познание и вяра още

едно различие са ни открили

премъдрите мъже. С любов към Рама поуката му пак ще те окрйли.

Чопай

Сега изслушай мойта притча.

В достъпна форма тя изрича същественото, а изцяло

не е възможно по начало. И тъй, захващам както мога.

Душата, туй е част от бога. Безсмъртна, чиста по природа.

Блаженство не върху изгода, а най-възвишено. Но ето

че в примката на битието я хванали като маймуна.

Върти под примката муцуна, ала ловците не я свалят.

Така подскача папагалът под мрежата, за да избяга,

с което само я затяга. В душата се завърза възел.

Безсмислен е, но го е вързал със яки пръсти интересът.

Напразно ведите се месят и сочат пътища, та бърже

да може той да се развърже.

Не се развързва, а се свива

все повече у всяка жива душа тоз възел от заблуди.

И как безпомощните люде развързали го биха, как,

когато той се губи в мрак, та те не го и виждат даже.

Но ако господ ни укаже нататък някаква пътека,

ще попросветне пред човека. Светата вяра — туй е крава.

В сърцата ни тя обитава по повеление всевишно

на повелителя ни Вишну.

Молитви, бдения — това

за кравата ни е трева.

Излиза кравата на паша

и ето че тревата наша със мляко бозките налива,

за да накърми тя щастлива теленцето си — любовта.

Сега ще бъде грехота да спира тая благодат —

въздържането й е ад, а към ведрото със надежда

като към райски кът поглежда.

Сърцето нейно е пастирът —

безмълвно с него се разбират.

Съдината със течност блага

на огъня пастирът слага — но огън с пламъци смирени.

Полека млякото се пени.

Безстрастието го сварява.

Блаженството го изстудява с прохладен полъх. А подкваса

от твърдост прави го да втаса за биене — да стане гъсто.

Тогава удрят го чевръсто, додето най-отгоре бливне

пречисто масло в капки дивни, блестящи с бисерно-златисти

оттенъци като мънисти.

Доха

Във огъня на йогата го сипват,

където доизгаря гордостта. И охладено от ума, накрая

излиза маслото на мисълта.

Светилникът на знанието с него

догоре пълнят, след което той,

светилника, се слага нависоко

на свещника — душевния покой.

От трите състояния човешки:

забрава, бодрост, сън — това са те — и от четвъртото — другарство с бога —

фитил за тая лампа се плете.

Запалват я и в пламъците нейни

изгарят като нощни пеперуди

суетност, себелюбие и гордост

и всички други пърхащи заблуди.

Чопай

Тъмата бърже се разпада.

Сияе нашата лампада и ето — цялата вселена,

от блясъка й озарена, разкрива се тогаз пред нас.

Съзнанието казва: аз, да, аз съм всичко туй — всемира

безкраен, който не умира. Невежеството — мрак дълбок —

изчезва и се слива бог с душата на човека. Няма

различия: едно са Брама, светът и нашите души.

Не може да ги съкруши ни заблуждение, ни тлен.

Умът ни, вече просветлен, се връща в жилището свое —

в гърдите на човека то е —

стопява мрака му тогава

и възелът се разкопчава. Добиеш ли такава сила,

душата ти се е спасила и необвързана ще може

да се равни с душите божи. Но всичко туй за да не стане,

поставя пречки непрестанни и най-коварни Суетата

да съблазни душата свята и разума да изкуси.

Със дъх лампадата гаси. Но ако мъдър е мъжът,

не могат да го задържат сред пътя му богатства разни,

ни хитро слово ще го блазни: към тях той даже не поглежда.

Тогава цялата надежда възлагат на чувствеността,

защото знае се, че тя е входна порта към сърцето,

където слабо е резето. Стоят зад нея богове

и щом усетят да снове наблизо вятърът на секса,

отварят мигом — зер нащрек са вратата тъй, че с тръпки бурни

тайфунът вътре да се втурне. А чувственият вятър щом

в мъжа проникне като в дом, угасва разумът-лампада,

домът отново в мрак пропада. И примката, в душата свита,

не само че не се разплита, а по се стяга от това.

Самите наши божества са користни и сладострастни

и те желаят да угасне у нас искрицата от разум.

Затуй е нужно да опазим

светилника си, че едва ли

ще има кой да го запали, ако веднъж го изтървем