И змиите, щастливи от тая милост божа, поглъщаха отново живот с уста и кожа.
Пристигна с тях Гаруда на остров чуден, дивен, звънящ от птичи песни, от цветен дъжд обливан,
осеян от басейни, редувани с ливади. Сандалови дървета над лотосови вади
целуваха небето. Градина райска. В нея влечугите играха, додето им додея.
И рекоха: — Гаруда, я другаде носи ни. Ти виждаш надалече от небесата сини —
навярно има нейде дори по-хубав кът, където само бистри потоци да текат.
Замисли се Гаруда и майка си тогава помоли: — Обясни ми, какво ме задължава
прищевките да слушам и всякакви услуги да върша, щом поискат проклетите влечуги?
— Сестра ми ме направи робиня чрез измама — отвърна му Вината. Потъна в скръб голяма
Гаруда и отиде при змиите. Замоли:
— О, вий, дългоезични, кажете ми, какво ли
от мене бихте взели, та мама да успея от робство да избавя, и себе си край нея?
Не чакаха Гаруда повторно да ги пита, отвърнаха му: — Дай ни напитката амрита!
Гаруда се сбогува със майка си Вината. Макар и убедена Вината в здравината
на неговите мишци, изрече нежно тази благословия: — Нека бог Вятър да опази
крилете ти, о сине. Бог Огън пък — главата. А Месецът — гърба ти. А Слънцето — снагата.
А аз пък ще те чакам с надежда, сине мил, успешно да изпълниш, каквото си решил.
Изслуша я Гаруда синовно, след което по-бързо и от мисъл политна към небето.
ПЕСЕН СЕДМА
Боговете се подготвят за битка с Гаруда.
Сута каза:
Тогава на небето сред божите чертози явиха се поличби, вещаещи угрози.
На жезъла на Индра — прославения, дето светкавиците пали, помръкна острието.
За страх и за почуда се случваше по пладне звезда на небосвода да лумне и да падне.
Не беше рядка гледка сред общата тревога оръжие за битка да вдига бог на бога.
Такова нещо — своите да удряш като вражи, не стана през войната със демоните даже.
Бог Индра към земята не прати дъжд, а кръв. Небето грее синьо, а трясва гръм такъв,
какъвто не издава дори и буря лете. Слана попари всички венци на боговете.
Вихрушка извъртя се, отвред праха подгони и почна да го сипе по божите корони.
С короните помръкна, с венците им повяхна осанката и даже самата слава тяхна.
Попита Индра своя наставник Брихаспати:
— Защо и кой в небето нещастие допрати?
Не виждам вража сила да иде, а пък гледам, че бедствия обсипват чертозите ни вредом.
— Ти сам ги предизвика, когато подигра се, безгрижно лекомислен, с пигмеите-монаси.
Задава се бедата, от миг на миг по-близка: орлицата Гаруда, способна както иска
вида си да променя, пристига да ни вземе амритата и ние не можем да я спреме.
Смутен тогава Индра намери боговете, оставени на стража, и каза им: — Пазете
Гаруда да не вземе напитката насила. А неговата сила да знаете, че смила
каквото се изпречи. — И всеки воин с ловка ръка започна мигом за битка подготовка.
Облякоха се в брони от злато изковани. Метален кръг се сключи — напитката да брани,
начело с Индра. Всеки нарамил беше пика или пък меч размахал, от който огън блика.
Просветваха секири, стърчаха боздугани, по силата и ръста на воина подбрани.
Войска такава нийде не може да се срещне: съставена изцяло от воини безгрешни.
Решителни стояха, за битката готови. Лицата им пламтяха, подобно на огньове.
И цялото им войнство, от слънцето огряно, блестеше, сякаш беше от общ метал изляно.
ПЕСЕН ОСМА
Грехът на Индра към отшелниците-пигмеи.
Шонак каза:
Какво е сбъркал Индра? Каква му е вината, та тръпне пред Гаруда, родена от Вината?
Защо такава силна уплаха го обхвана? Кажи ми, щом го има разказано в Пурана.
Сута каза:
Описва се в Пурана простъпката на бога. Сега ще ти я кажа накратко, както мога.
Жадуваше Кашапа за рожба. Затова запали жертвен огън и тръгна за дърва.
Помагаха му всички край огъня да шета: пустинниците святи, монасите-джуджета,
и даже Индра вдигна на своите рамена вързоп дърва с размери на цяла планина.
Не му тежеше никак, вървеше с лека стъпка, та дребните монаси без малко с крак не стъпка.
Големи като палец, те бяха и постали — на пост и на молитва живота си отдали.
Към огъня понесли единствено листо, с голямата си тежест измъчваше ги то,
защото бяха влезли във кален отпечатък от кравешко копито, не можейки оттатък
да минат. Индра прихна и почна да се смее, прекрачвайки отгоре над жалките пигмеи.
Но тая гордост — рожба на сляпата му сила — дотолкова дълбоко ги беше разгневила,
Читать дальше