Вяса - Махабхарата (Велико сказание за потомците на Бхарата (откъси))

И змиите, щастливи от тая милост божа, поглъщаха отново живот с уста и кожа.

Пристигна с тях Гаруда на остров чуден, дивен, звънящ от птичи песни, от цветен дъжд обливан,

осеян от басейни, редувани с ливади. Сандалови дървета над лотосови вади

целуваха небето. Градина райска. В нея влечугите играха, додето им додея.

И рекоха: — Гаруда, я другаде носи ни. Ти виждаш надалече от небесата сини —

навярно има нейде дори по-хубав кът, където само бистри потоци да текат.

Замисли се Гаруда и майка си тогава помоли: — Обясни ми, какво ме задължава

прищевките да слушам и всякакви услуги да върша, щом поискат проклетите влечуги?

— Сестра ми ме направи робиня чрез измама — отвърна му Вината. Потъна в скръб голяма

Гаруда и отиде при змиите. Замоли:

— О, вий, дългоезични, кажете ми, какво ли

от мене бихте взели, та мама да успея от робство да избавя, и себе си край нея?

Не чакаха Гаруда повторно да ги пита, отвърнаха му: — Дай ни напитката амрита!

Гаруда се сбогува със майка си Вината. Макар и убедена Вината в здравината

на неговите мишци, изрече нежно тази благословия: — Нека бог Вятър да опази

крилете ти, о сине. Бог Огън пък — главата. А Месецът — гърба ти. А Слънцето — снагата.

А аз пък ще те чакам с надежда, сине мил, успешно да изпълниш, каквото си решил.

Изслуша я Гаруда синовно, след което по-бързо и от мисъл политна към небето.

Сута каза:

Тогава на небето сред божите чертози явиха се поличби, вещаещи угрози.

На жезъла на Индра — прославения, дето светкавиците пали, помръкна острието.

За страх и за почуда се случваше по пладне звезда на небосвода да лумне и да падне.

Не беше рядка гледка сред общата тревога оръжие за битка да вдига бог на бога.

Такова нещо — своите да удряш като вражи, не стана през войната със демоните даже.

Бог Индра към земята не прати дъжд, а кръв. Небето грее синьо, а трясва гръм такъв,

какъвто не издава дори и буря лете. Слана попари всички венци на боговете.

Вихрушка извъртя се, отвред праха подгони и почна да го сипе по божите корони.

С короните помръкна, с венците им повяхна осанката и даже самата слава тяхна.

Попита Индра своя наставник Брихаспати:

— Защо и кой в небето нещастие допрати?

Не виждам вража сила да иде, а пък гледам, че бедствия обсипват чертозите ни вредом.

— Ти сам ги предизвика, когато подигра се, безгрижно лекомислен, с пигмеите-монаси.

Задава се бедата, от миг на миг по-близка: орлицата Гаруда, способна както иска

вида си да променя, пристига да ни вземе амритата и ние не можем да я спреме.

Смутен тогава Индра намери боговете, оставени на стража, и каза им: — Пазете

Гаруда да не вземе напитката насила. А неговата сила да знаете, че смила

каквото се изпречи. — И всеки воин с ловка ръка започна мигом за битка подготовка.

Облякоха се в брони от злато изковани. Метален кръг се сключи — напитката да брани,

начело с Индра. Всеки нарамил беше пика или пък меч размахал, от който огън блика.

Просветваха секири, стърчаха боздугани, по силата и ръста на воина подбрани.

Войска такава нийде не може да се срещне: съставена изцяло от воини безгрешни.

Решителни стояха, за битката готови. Лицата им пламтяха, подобно на огньове.

И цялото им войнство, от слънцето огряно, блестеше, сякаш беше от общ метал изляно.

Шонак каза:

Какво е сбъркал Индра? Каква му е вината, та тръпне пред Гаруда, родена от Вината?

Защо такава силна уплаха го обхвана? Кажи ми, щом го има разказано в Пурана.

Сута каза:

Описва се в Пурана простъпката на бога. Сега ще ти я кажа накратко, както мога.

Жадуваше Кашапа за рожба. Затова запали жертвен огън и тръгна за дърва.

Помагаха му всички край огъня да шета: пустинниците святи, монасите-джуджета,

и даже Индра вдигна на своите рамена вързоп дърва с размери на цяла планина.

Не му тежеше никак, вървеше с лека стъпка, та дребните монаси без малко с крак не стъпка.

Големи като палец, те бяха и постали — на пост и на молитва живота си отдали.

Към огъня понесли единствено листо, с голямата си тежест измъчваше ги то,

защото бяха влезли във кален отпечатък от кравешко копито, не можейки оттатък

да минат. Индра прихна и почна да се смее, прекрачвайки отгоре над жалките пигмеи.

Но тая гордост — рожба на сляпата му сила — дотолкова дълбоко ги беше разгневила,