Вяса - Махабхарата (Велико сказание за потомците на Бхарата (откъси))

и Вишну да им кажат, че всичко е излишно и трябва помощ висша. Тогава Брама с Вишну

поръчаха на Шеша — крепител на земята, велик отшелник змийски, чиято сила свята

позната е, да вдигне планинските грамади. И Шеша за минута от корена извади

великата Мандара с дърветата, с тревата и с дивите животни. Доволни, божествата

я вдигнаха на рамо и тръгнаха да бият със нея океана — амрита да добият.

Великият владетел на водните простори не се разсърди, даже любезно отговори,

че тая силна болка готов е да изпита, но дял и той да вземе от тяхната амрита.

И цар я-костенурка, връз който закрепена държи се да не рухне огромната вселена,

повикаха да бъде със якото си тяло опора, та Мандара да стане на бутало.

Цар Костенур доплува. На плочите му здрави бог Индра планината изправена постави.

Васуки — царя змийски, послужи за въже: увиха планината безсмъртните мъже.

Опашката на змея държаха божествата,

а демоните — те пък отпред, откъм главата.

И почнаха да теглят: едните, после тия. Въртеше се Мандара и правеше пихтия

от водните талази. Из ноздрите на змея изригваше пушилка, кълбеше се и в нея

светкавици трещяха, та падаше порой връз демоните морни, припадащи от зной.

А пък от планината се късаха цветя — на рой връз боговете изсипваше ги тя.

Трещеше надалече такъв гръмовен екот, какъвто от небето не чувал е човекът.

Под тоя бич гигантски, над бездната зашибал, намериха милиони животни свойта гибел —

от сферата надводна, от сферата подводна и дето обитават самата преизподня.

А горе в планината удари камък в камък, дърво в дърво удари и лумна синкав пламък,

и слонове и птици започна Да обгаря, и лъвове, и всички, живеещи в Мандара.

Видя пожара Индра и с буен дъжд обля го. Животните избави и стори друго благо:

когато се изсипа, дъждът извлече сока на билки и дървета. И рукна по посока

на океана, дето при лудото въртене

се смеси и разбърка с водите му солени,

превърнали се вече отгоре на каймак. Обаче от амрита ни помен, нито знак.

Тогава боговете отидоха при Брама:

— До смърт се уморихме, амрита още няма.

И рече Брама: — Вишну, придай им още сили, защото прекратяват, преди да са добили

безсмъртната напитка. И рече Вишну: — Бива! И всеки бог усети, че сили пак добива.

Заудряха отново по млечните води. Тогаз от океана Луната се роди.

Сияеше с отблясък спокоен и приятен ликът й ясен, както лицето на приятел.

Разбивана неспирно, водата млечносиня

роди Лакшми — по хубост най-първата богиня.

След нея от каймака и пяната изплава жребецът на жребците, на име Учешрава.

Просветна дълбината, от ярък лъч пробита, и камъкът Костуба, направен от амрита,

сияен и безценен, изплава и застана

да виси на гърдите на Вишну-Нараяна.

Накрая в лик човешки от кипналата бездна и богът Данвантари — лечителят — излезна.

Държеше бяла делва, напълнена с амрита, безсмъртната напитка, след дълъг труд добита.

Към делвата тогава затича се безброя

на демоните с алчна гълчава: — Тя е моя!

Всевиждащият Вишну завчас ги укроти: в жена превъплъти се с пленителни черти

и демоните алчни смириха се веднага

и върнаха й кротко съда с безценна влага.

Сута каза:

С движения изящни девойката красива започна равномерно амрита да разлива

на всеки бог, но капка от нея не отля на демоните. Страшно от туй ги заболя.

И грабнаха доспехи, надали зов за битка. Уплашен, Вишну вдигна безценната напитка

и хукна да я скрие. Край него се стълпиха смутени боговете и бързо я изпиха.

Когато боговете стъписаха се плахо,

един коварен демон — наричаха го Раху —

прие лика на господ и в групата нахълта, Но Слънцето с Луната видяха го, че гълта

амрита и додето живителната течност

бе в гърлото му още, лишиха го от вечност.

Бог Вишну с диска огнен отряза му главата и тя като се свлече, разтърси трите свята.

Превърна се в планета и в орбити враждебни край Слънцето с Луната върти се и ги дебне —

до днеска по небето така се преобръща, че двете поотделно и заедно поглъща.

След туй край океана се сбиха двата стана: велико и ужасно побоище настана.

Посипаха се пики, трещяха боздугани. Могъщи, боговете напираха, ругани

от демонската паплач. Отхвръкваха далеч главите, покосени от диск или от меч,

и шлемовете златни, все още върху тях, топяха се от зноя на боя долу в прах.