Майкъл Конъли - Трафик

ОПАСНОСТ! РАДИАЦИЯ.

ВЛИЗАНЕТО БЕЗ РАЗРЕШЕНИЕ ЗАБРАНЕНО.

До нея Хари забеляза кука, на която висяха предпазни очила и противогази. Той отвори предпоследната врата и се озоваха в малка чакалня с бюро за секретарка, каквато обаче нямаше.

— Насам, моля — чу се глас от съседната стая.

Бош и Агила влязоха в голям кабинет, в средата на който падаше тежестта на грамадно стоманено бюро. Зад него седеше мъж със светлосиня мексиканска риза. Той записваше нещо в една счетоводна книга, а пред него имаше пластмасова чашка с димящо кафе. През жалузите на прозореца зад гърба му влизаше достатъчно светлина, така че нямаше нужда от работна лампа. Мъжът изглеждаше около петдесетгодишен, с побеляла коса, в която се мяркаха стари кичури, боядисани в черно. Той също бе гринго.

Мъжът не каза нищо и продължи да пише. Бош се огледа и забеляза табло с четири монитора, разположено на нисък рафт до бюрото. Видя черно-бели изображения от портата и от двата ъгъла на фасадата. Четвъртото изображение беше много тъмно и бе от вътрешно помещение, за което Хари предположи, че е складът за товарене. Различи бял камион с отворени задни врати. Двама-трима мъже качваха в него големи бели сандъци.

— Да? — обади се мъжът, все още без да вдига очи.

— Доста предохранителни мерки за едни насекоми.

Сега той вдигна поглед.

— Моля?

— Не знаех, че са толкова ценни.

— С какво мога да ви помогна? — Той хвърли химикалката си върху бюрото, за да покаже, че колелата на международната търговия буксуваха на място заради Бош.

— Хари Бош от лосанджелиската по…

— Казахте го на портата. С какво мога да ви помогна?

— Дошъл съм да поговорим за един от служителите ви.

— Име? — Той си взе обратно химикалката и продължи да работи по счетоводната книга.

— Знаете ли какво? Според мен, ако едно ченге е пропътувало петстотин километра и е пресякло границата само за да ви зададе няколко въпроса, това би предизвикало известен интерес. Но не и у вас. Това ме притеснява.

Този път химикалката падна с по-голяма сила и отскочи от бюрото в кошчето за боклук до него.

— Детективе, не ме интересува дали това ви притеснява или не. Имам товар от нетраен материал, който трябва да е на път в четири часа. Не мога да си позволя да проявявам към вас интерес, какъвто си мислите, че заслужавате. А сега, ако желаете да ми дадете името на служителя — тоест на човека, за когото смятате, че е бил наш служител, — ще направя каквото мога.

— Какво искате да кажете с „бил е наш служител“?

— Какво?

— Току-що казахте „бил“.

— Е, и?

— Ами, какво значи това?

— Вие казахте… Вие сте този, който нахълтва тук с разни въпроси. Аз…

— А вашето име е?

— Моля?

— Как се казвате?

Мъжът млъкна напълно объркан и отпи от чашката. После каза:

— Знаете, господине, че тук нямате никаква власт.

— Казахте „даже да е бил наш служител“, а аз изобщо не съм използвал минало време. Това ме навежда на мисълта, че вече знаете, че говорим за лице, което сега е мъртво.

— Добре де, просто предположих. След като един полицай идва чак от Лос Анжелис, просто предположих, че става дума за труп. Не се опитвайте да ми приписвате думи… Не можете да нахълтвате тук с тази значка, която не струва и тенекията, от която е направена, щом пресечете границата, и да започвате да ме притискате. Нямам…

— Искате представител на властта? Това е Карлос Агила от щатската полиция. Смятайте, че той задава същите въпроси като мен.

Агила кимна, ала не каза нищо.

— Не е там проблемът — отвърна мъжът зад бюрото. — Проблемът е в типичния гаден американски империализъм, който носите със себе си. Намирам го за отвратителен. Казвам се Чарлс Илай. Ръководя „Инвайробрийд“. Не зная нищо за човека, който според думите ви е работел тук.

— Не съм ви казал името му.

— Няма значение. Сега разбрахте ли? Сбъркахте. Изиграхте картите си погрешно.

Бош извади от джоба си снимката на Гутиерес-Льоса от моргата и я плъзна по бюрото. Илай не я докосна, но я погледна. Не последва видима реакция. Сетне Бош извади чековете. Пак същото. Никаква реакция.

— Казва се Фернал Гутиерес-Льоса — рече Хари. — Общ работник. Искам да зная кога е работил тук за последен път, какво е вършил.

Илай извади химикалката от кошчето и с нея перна снимката обратно към Бош.

— Страхувам се, че не мога да помогна. Не водим статистика за общите работници. Плащаме им с чекове в края на всеки работен ден. Всеки път са различни хора. Не правя разлика между този мъж и Адам. Освен това ми се струва, че вече отговаряхме на въпросите на някакъв си капитан Грена от щатската полиция. Май сега ще трябва да му се обадя, за да видя защо това не е било достатъчно.