Майкъл Конъли - Трафик

Той осъзна също, че смърт при изпълнение на служебния дълг означаваше пълни права над пенсията за вдовицата. Ако Силвия Мур носеше черна рокля, бършеше очите си с книжна кърпичка в подходящи моменти и си държеше устата затворена, тя щеше да получава заплатата на съпруга си до края на своя живот. Сделката не беше лоша при всички положения. Ако Силвия бе особата, изпратила доноса до ОВР, сега тя щеше да загуби пенсията, при положение че го публикуваше или го оповестеше по друг начин. Управлението можеше да заяви, че Кал е бил убит заради извънработните си занимания, и край с пенсията. Бош беше сигурен, че това не бе нужно да й се обяснява.

— И така, кога е церемонията? — попита той.

— Понеделник, в един часа. В църквата на мисията „Сан Фернандо“. Погребението ще е в „Оукууд“, Чатсуърт.

„Е — помисли си Бош. — Ако ще изнасят представление, това е идеалното място.“ Върволица от двеста моторизирани ченгета, идващи по виещия се „Вали Съркъл булевард“, винаги ставаше за снимка на първа страница.

— Госпожо Мур, защо дойдохте тук в… — Той погледна часовника си; беше единайсет без петнайсет. — Защо дойдохте толкова късно да вземете парадната униформа на мъжа си?

— Наричай ме Силвия.

— Разбира се.

— Да ти кажа истината, не зная защо точно сега. Не съм спала — искам да кажа, изобщо, — откакто… откакто го намериха. Не зная. Просто ми се прииска да покарам. Пък и едва днес получих ключа от апартамента.

— Кой ти го даде?

— Заместник-началникът Ървинг. Той се отби у дома и каза, че са свършили с апартамента и ако има нещо, което искам, мога да го взема. Проблемът е, че няма такова нещо. Надявах се никога да не видя това жилище. После се обади човекът от погребалното дружество, каза, че му трябва парадната униформа, и попита дали е у мен. И ето ме тук.

Бош взе плика със снимки от канапето и го протегна към нея.

— Ами тези? Искаш ли ги?

— Не мисля.

— Виждала ли си ги някога преди?

— Някои от тях, струва ми се. Поне някои ми изглеждаха познати. За други съм сигурна, че никога не съм ги виждала.

— Защо, мислиш, става така? Човек пази някакви снимки цял живот и изобщо не показва някои от тях на жена си.

— Не зная.

— Странно. — Отвори плика и докато прехвърляше снимките, попита: — Знаеш ли какво е станало с майка му?

— Умряла е, преди да се запозная с него. От тумор в главата. Каза ми, че тогава бил на около двайсет.

— Ами баща му?

— Според думите му е мъртъв. Но вече ти казах, не зная дали това е вярно, защото никога не е споменавал как или кога е станало. Когато го попитах, отвърна, че не желае да говори за това. Никога не разговаряхме по въпроса.

Бош вдигна снимката на двете момчета, седнали на масата за пикник.

— Кой е този?

Тя се приближи към него и разгледа снимката. Бош се взря в лицето й. Забеляза зелени точици в кафявите й очи. Усещаше се лек аромат от парфюм.

— Не го познавам. Предполагам, че е някой приятел.

— Нямал ли е брат?

— Поне не ми е споменавал за такъв. Когато се оженихме, ми каза, че съм единственото му семейство. Каза… каза, че освен мен си няма никого.

Бош на свой ред погледна снимката.

— Някак си ми прилича на него.

Тя не отвърна нищо.

— Ами татуировката?

— Какво за нея?

— Да ти е разказвал къде си я е направил, какво означава?

— Каза ми, че си я е направил в селото, където е отраснал. Бил е момче. Всъщност май е било латиноамерикански квартал. Наричали го „Светци и грешници“. Това е значението на татуировката. Светци и грешници. Според него името идва оттам, че хората, които живеят в квартала, не знаят кое от двете са и кое ще бъдат.

Той си спомни за бележката, намерена в задния джоб на Кал Мур. „Разбрах какъв съм.“ Питаше се дали тя осъзнаваше значението на мястото, където съпругът й бе израснал. Кварталът, в който всяко момче трябваше да разбере какъв е. Светец или грешник.

Силвия прекъсна мислите му.

— Знаеш ли, ти всъщност не каза защо вече беше тук, седнал замислен в тъмното. Трябваше ли да дойдеш дотук, за да го направиш?

— Предполагам, че дойдох, за да огледам. Мъчех се да се отърся от едно хрумване, да си изградя мнение за съпруга ти. Глупаво ли ти звучи?

— На мен не.

— Хубаво.

— И стана ли? Отърси ли се от хрумването?

— Не зная. Понякога е нужно известно време.

— Знаеш ли, попитах Ървинг за теб. Той каза, че не работиш по случая. Каза, че си дошъл онази нощ само защото другите детективи били заети с репортерите и… с трупа.

Бош почувства гъделичкащо вълнение, сякаш бе ученик. Бе се интересувала за него. Нямаше значение, че тя вече знаеше, че той работи по случая на своя глава. Силвия бе разпитвала за него.