Майкъл Конъли - Трафик

— Да. Това ли е?

— Да. Ъъ, не. Върху вестника, който беше на стола, имам много ясни отпечатъци. Пак палец и три пръста.

— А по гилзите?

— Само замазани петна. Не можах да взема нищо от гилзите.

— А по бележката?

— Нищо.

— Някой да е проверил почерка?

— Ами всъщност бе написано с печатни букви. Шийхан обаче го даде на специалист графолог, който го провери. Каза, че съвпада. Преди няколко месеца Мур се изнесе от дома на жена си и си взе апартамент на едно място в Лос Фелис, казва се „Фонтаните“. Попълнил е нова адресна регистрация. Беше в досието, което Ървинг заграби. Както и да е, адресната регистрация също била попълнена с печатни букви.

— А пушката? Някой проследи ли серийния номер?

— Номерът е бил изпилен и изгорен с киселина. Знаеш ли, Хари, не трябва да ти казвам толкова много. Мисля, че трябва просто… — Той не довърши изречението си. Обърна стола си към шкафа и започна да прибира схемите.

— Почти свърших, приятел. Ами траекторията на куршумите? Проследи ли я?

Донован затвори и заключи чекмеджето и пак се обърна.

— Започнах, не съм свършил. Говорим обаче за две успоредни цеви и два патрона. Бих казал, че може да го е направил от петнайсет сантиметра разстояние, за да се получи такъв резултат. Тук няма никаква загадка.

Бош кимна и погледна часовника си, после стана.

— Последен въпрос.

— Давай. Вече ти изпях достатъчно, за да нося постоянно бинт около задника си. Ще внимаваш с това, което ти казах, нали?

— Разбира се. Последно нещо. Неустановени отпечатъци. Колко отпечатъци имаш, които не си свързал с Мур?

— Нито един. Питах се дали някой няма все пак да се поинтересува от това.

Бош седна обратно. Не беше логично. Знаеше, че една мотелска стая е като работещо момиче. Всеки клиент оставя по нещо след себе си. Нямаше значение дали стаите се оправят и сравнително добре се почистват между наемателите. Винаги оставаше по нещо, някакъв издайнически знак. Хари не можеше да приеме, че всяка повърхност, която Донован е проверил, е била чиста с изключение на местата, където са намерени отпечатъците на Мур.

— Как така никой не го е интересувало?

— Имам предвид, че никой не обели зъб. Казах на Шийхан и на онзи дръвник от ОВР, който го следваше навсякъде. Държаха се, като че това нищо не им говори. Нали разбираш? Нещо като: „Голяма работа, значи няма други отпечатъци.“ Май никога преди не са намирали труп в мотелска стая. Мамка му, снощи си мислех, че ще събирам отпечатъци до полунощ. Обаче намерих само тези, за които ти казах. Това бе най-чистата мотелска стая, от която съм взимал отпечатъци. Искам да кажа, даже използвах и лазер. Не видях нищо освен петна от парцала, почистил стаята. А ако питаш мен, Хари, не беше място, където управителят се грижи много за чистотата.

— Каза го на Шийхан, нали?

— Да, казах му, когато свърших. Мислех си, че понеже беше вечерта на Коледа, те ще рекат, че съм пълен боклук и само се опитвам да се прибера вкъщи при семейството. Но аз им казах, а те просто викат: „Чудесно. Това е всичко. Лека нощ, весела Коледа.“ Тръгнах си. Майната му.

Бош се замисли за Шийхан, Частайн и Ървинг. Шийхан беше компетентен следовател. Обаче е тези двамата, които кръжаха над главата му, можеше да е направил грешка. Бяха влезли в мотелската стая сто процента сигурни, че е самоубийство. Бош би направил същото. Даже откриха писмо. След всичко това вероятно трябваше да намерят нож в гърба на Мур, за да си променят мнението. Липсата на други отпечатъци в стаята, заличаването на серийния номер върху пушката. Това бяха неща, които трябваше да свалят процентите на увереността им до петдесет на петдесет. Нищо обаче не бе променило мнението им. Хари започваше да се пита дали резултатите от аутопсията ще подкрепят версията за самоубийството.

Стана отново, благодари на Донован за информацията и излезе. Спусна се по стълбите до третия етаж и влезе в залата на ОКУ. Повечето от бюрата, подредени в три реда, бяха празни, тъй като минаваше пет. Това на Шийхан бе от изоставените. Някои от детективите, които все още бяха там, вдигнаха погледи към него, ала сетне ги отместиха. Бош не представляваше никакъв интерес за тях. Той бе образец за това какво можеше да се случи, как лесно човек можеше да пропадне.

— Шийхан да е още тук? — попита Бош дежурния детектив — жена, която седеше на предното бюро и се занимаваше с телефонните обаждания, постъпващите доклади и всичката друга черна работа.

— За днес свърши — отвърна тя, без да вдигне поглед от разписанието за отпуски на персонала, което попълваше. — Обади се от моргата преди няколко минути и каза, че е „код седем“ до сутринта.