Майкъл Конъли - Трафик

— Добре, побързай. Кажи ми името.

— Хуан Доу №67. Датата на смъртта е осемнадесети. Аутопсията е била на двадесет и четвърти.

Тя не каза нищо и Бош реши, че проверява някаква схема с разписанието.

— Да-а — съгласи се тя след половин минута. — На двадесет и четвърти. Бил е Саласар, но него сега го няма. В отпуска е. Беше последната му аутопсия за този месец. Замина за Австралия. Там е лято.

— По дяволите!

— Не се тревожи, Хари. Всичко е при мен. Сали очакваше Лу Портър да се отбие днес, за да го вземе. Той обаче изобщо не дойде. Как така наследи случая?

— Лу се оттегля.

— Господи, не е ли малко прибързано? Какво е… Почакай малко. — Не му даде възможност да потвърди, че ще я почака. Този път я нямаше повече от минута. Когато се обади пак, гласът й звучеше по-пискливо. — Хари, наистина трябва да вървя. Знаеш ли какво, искаш ли да се срещнем след работа? Тогава ще съм прегледала всичко и ще ти кажа с какво разполагаме. Току-що си спомних, че има нещо интересно в този случай. Саласар дойде при мен, за да иска одобрението на специалист.

— Какъв специалист?

— Ентомолог — лекар, занимаващ се с насекоми. Сали откри мушички.

Бош вече знаеше, че личинки не биха се появили в тяло, мъртво най-много от дванайсет часа. А и Саласар не би имал нужда от ентомолог, за да ги разпознае.

— Мушички — повтори той.

— Да. При анализа на стомашното съдържание и носните секрети. В момента обаче нямам време да го обсъждам. Четирима нетърпеливи мъже ме чакат в залата за аутопсии. А само един от тях е мъртъв.

— Предполагам това означава, че живите са Ървинг, Шийхан и Частайн — тримата мускетари.

Тя се засмя и рече:

— Позна.

— Добре. Кога и къде искаш да се срещнем? — Погледна часовника си. Беше почти три.

— Да кажем към шест? — предложи тя. — Така ще имам време да свърша тук и да хвърля един поглед на протокола за твоя Хуан Доу.

— Там ли да дойда?

Пейджърът му започна да пиука. Той го изключи с добре тренирано движение на дясната ръка.

— Не, чакай да помисля — отвърна тя. — Можеш ли да ме чакаш в „Червеният вятър“? Там можем да изчакаме да отмине пиковият час.

— Ще бъда там — съгласи се Хари.

След като затвори, той погледна номера, изписан на пейджъра, разбра, че е на уличен автомат, и го набра.

— Бош? — попита някакъв глас.

— Същият.

— Аз съм Рикард. Работех с Кал Мур. Отрядът BANG, сещаш ли се?

— Да.

— Имам нещо за теб.

Бош не каза нищо. Усети, че космите по ръцете му започват да го сърбят. Опита се да свърже името Рикард с физиономия, ала не можа. Наркоченгетата работеха в необичайно време и бяха отделна категория хора. Не знаеше кой е Рикард.

— Или май трябваше да кажа, че Кал остави нещо за теб — наруши Рикард тишината. — Искаш ли да се срещнем? Но не в участъка.

— Защо?

— Имам си причини. Можем да поговорим за това, когато се видим.

— Къде?

— Знаеш ли едно заведение на „Сънсет“, „Яйца за всички“? Ресторантче със свястна храна, а и хипитата не висят тук.

— Знам го.

— Хубаво. Ние сме в последното сепаре отзад, точно преди вратата на кухнята. Единствената маса с негър в заведението. Това съм аз. Отзад в уличката има паркинг.

— Зная. Кои сте „вие“?

— Целият екип на Кал е тук.

— Там ли висите постоянно?

— Да, преди да атакуваме улиците. До скоро.

Табелата на ресторанта бе различна от тази, която видя при последното си идване тук. Сега на нея пишеше „Яйца за всички по американски“, което значеше, че вероятно заведението бе продадено на чужденци. Бош слезе от своя „Каприс“ и мина по задната уличка. Огледа мястото, където е бил изхвърлен Хуан Доу №67. Точно пред задната врата на ресторант, често посещаван от местния полицейски наркоотряд. Линията на изводите му беше прекъсната от просяците в уличката, които се приближиха към него, клатейки чашките си. Бош не им обърна внимание, но присъствието им му напомни за друг недостатък на посредственото разследване на Портър. В докладите нямаше нищо за скитници, намиращи се тогава на уличката, да са били разпитани като евентуални свидетели. Сега вече сигурно щеше да е невъзможно да ги открие.

В ресторанта видя четирима млади мъже, един от които черен, да седят в едно от задните сепарета. Те безмълвно бяха забили погледи в празните кафени чаши пред тях. Хари забеляза на масата затворена кафява папка. Взе си стол от една празна маса и седна в края на сепарето.

— Аз съм Бош.

— Том Рикард — представи се черният. Той протегна ръка и после представи другите трима като Финкс, Монтирес и Федаредо. — Писна ни да се въртим из управлението. Кал харесваше това място.