Майкъл Конъли - Хари

Той погледна към стърчащата от пясъка угарка, но отново се сдържа. После си спомни, че и без това вече не носи кибрит или запалка.

Внезапно му хрумна, че другата част от загадката, която поне до този момент му се струваше безсмислена, е връзката с Мадам Реджайна — каквато и да бе тя.

Бош се завъртя и бързо се върна в участъка. Когато влезе в детективското бюро, Едгар и Райдър бяха забили носове в документите. Той веднага започна да рови из купчините папки.

— При кого е папката със снимката на Мадам Реджайна?

— При мен — отвърна Едгар.

Той му я подаде. Бош я отвори и извади разпечатката. После я приближи до едно от загадъчните писма и се опита да сравни шрифтовете. Но не успя. Не беше специалист и в текстовете нямаше очевидни странности, които да привличат вниманието.

Когато остави разпечатката на бюрото, горните и долните й краища леко се повдигнаха. Това му подсказа, че е била сгъвана, сякаш за да бъде пъхната в плик.

— Мисля, че това е първото писмо — каза той.

Бош често откриваше, че когато прави някакво логическо заключение, все едно, че отпушва задръстен канал и незабавно последват още открития. Сега се случи същото. Хари видя онова, което можеше, а навярно и би трябвало да е разбрал още от самото начало.

— Джери, позвъни на секретарката на Елайъс. Веднага! Питай я дали в офиса е имало цветен принтер. Трябваше да се сетим — аз трябваше да се сетя.

— За какво?

— Просто позвъни.

Едгар започна да търси телефонния номер на секретарката в бележника си. Райдър се изправи от мястото си, приближи се до Бош и погледна надолу към разпечатката. Сега бе настроена на неговата вълна. Разбираше какво си мисли.

— Това е било първото писмо — каза той. — Само че не е запазил плика, защото навярно е решил, че е някаква глупост.

— Че то си е така — отвърна Едгар, долепил слушалката до ухото си. — Нали бяхме там. Жената не го познаваше и нямаше представа какво търсим…

Той прекъсна изречението си по средата, когато отсреща му отговориха.

— Госпожа Куимби? Тук е детектив Едгар. Вчера идвахме при вас. Имам един кратък въпрос. Знаете ли дали в офиса е имало цветен принтер? Принтер, който да може да разпечатва разни неща от компютъра? Цветно.

Джери зачака, вперил поглед в Бош и Райдър.

— Благодаря ви, госпожо Куимби.

Той затвори.

— Не е имало цветен принтер.

Хари кимна и погледна надолу към снимката на Мадам Реджайна.

— Още вчера трябваше да се сетим за това — каза Райдър.

Бош кимна и попита Едгар дали се е свързал с Пелфри, когато пейджърът му запиука. Той го свали от колана си. На дисплея видя домашния си номер. Елинор.

— Да, разговарях с него — отвърна Едгар. — Ще ни чака по обяд в офиса си. Не споменах нищо за квитанциите или за оная Реджайна. Само му казах, че трябва да поговорим.

— Добре.

Бош взе телефона и набра домашния си номер. Елинор отговори на третото иззвъняване. Гласът й звучеше или сънено, или тъжно.

— Елинор?

— Хари…

— Всичко наред ли е?

Той седна на бюрото си и Райдър се върна на своето.

— Добре съм… Просто…

— Кога се прибра?

— Преди малко.

— Спечели ли?

— Всъщност, не съм играла. След като снощи ми позвъни там… си тръгнах.

Бош се наведе напред и опря лакти върху бюрото, притиснал длан до челото си.

— Ами… тогава къде си била?

— В един хотел… Хари, просто се върнах да си взема някои неща. Аз…

— Елинор?

Последва продължително мълчание. Бош чу Едгар да казва, че отива за кафе в дежурната стая. Райдър отвърна, че ще иде с него, макар Хари да знаеше, че тя не пие кафе. Държеше в чекмеджето на бюрото си различни пакетчета билков чай.

— Не е справедливо, Хари — каза Елинор.

— За какво говориш?

Отново мълчание.

— Мислех си за онзи филм, който гледахме наскоро. За „Титаник“.

— Спомням си го.

— И за момичето. Тя се влюби в онова момче, с което се запозна на кораба. И беше… Искам да кажа, тя толкова го обичаше. Толкова силно, че накрая не искаше да тръгне. Не се качи на спасителната лодка, за да остане с него.

— Спомням си, Елинор.

Спомняше си, че тогава тя се разплака, а той се усмихна. Не можеше да разбере как един филм е в състояние да й въздейства по такъв начин.

— Ти се разплака.

— Да. Защото всеки мечтае за такава любов. И ти заслужаваш същото, Хари. Но аз…

— Не, Елинор, ти ми даваш нещо много повече от…

— Тя скочи от спасителната лодка, Хари. — Елинор тихо и тъжно се засмя. — Предполагам, че никой не може да мечтае за повече.