Майкъл Конъли - Примката на совата

— Тук говориш за онова, което е най-мрачно в нас. По-мрачно от нощта.

— И какво?

— Когато воювах в чужбина… — Той смукна от цигарата, отметна глава назад и духна струйка дим към тавана. — Вкараха ме в тунелите и ако питаш за мрак — онова там е мрак. Долу под земята. Понякога не си виждаш шибаната ръка на три пръста от лицето. Такъв мрак, че очите те болят от напрягане да видиш нещо. Каквото и да било.

Той отново засмука цигарата. Маккейлъб се взря в очите му. Те бяха безжизнени — сега гледаха спомена. Изведнъж Бош се завърна от миналото. Смачка недопушената цигара от вътрешната страна на кошчето и я пусна.

— Мъча се да ги откажа. Пуша тоя скапан ментов боклук, и то само наполовина. Докарах ги до един пакет седмично.

— Нищо няма да излезе.

— Знам.

Бош погледна Маккейлъб и се усмихна някак виновно. Сетне очите му се промениха и той продължи разказа.

— А понякога долу не беше чак толкова тъмно. В тунелите. Отнякъде идваше мъничко светлина, колкото да се ориентираш. И най-странното е, че така и не разбрах откъде. Сякаш беше затворена долу като всички нас. Ние с момчетата я наричахме изгубена светлина. Беше изгубена, но я намирахме…

Маккейлъб изчака, но Бош мълчеше.

— Какво искаш да кажеш, Хари?

— Че си пропуснал нещо. Не знам какво е, но си го пропуснал.

Той впи мрачен поглед в очите на Маккейлъб. Посегна назад към писалището и взе купчинката копия от полицейски протоколи. После ги захвърли в скута му. Маккейлъб не се опита да хване листовете и те се разпиляха на пода.

— Потърси пак. Пропуснал си нещо, а онова, което виждаш, сочи към мен. Върни се и намери какво липсва. То ще промени уравнението.

— Казах ти човече, отстранен съм.

— Аз те назначавам отново. — Думите прозвучаха категорично, сякаш Маккейлъб нямаше друг избор. — Давам ти време до сряда. Това е крайният срок за вестника. Трябва да спреш излизането на статията. Да разкриеш истината. Не го ли сториш, знаеш какво ще направи Дж. Ризън Фоукс.

Дълго седяха и се гледаха мълчаливо. В своята работа като психолог Маккейлъб бе разговарял с десетки убийци. Малцина признаваха престъпленията си. Тъй че в това отношение Бош не се различаваше от тях. Но напрежението, с което гледаше без да мига — Маккейлъб не бе срещал такъв поглед у нито един човек, бил той виновен или невинен.

— Стори е убил две жени, а може да има и още. Той е чудовището, което си преследвал цял живот, Маккейлъб. А сега… сега му даваш ключа за клетката. Излезе ли, пак ще го стори. Познаваш този тип хора. Знаеш, че ще го направи.

Маккейлъб нямаше сили да се бори с погледа му. Наведе очи към пистолета.

— Какво те кара да мислиш, че ще се съглася? — попита той.

— Както казах, човек преценява партньора си. Преценил съм те, Маккейлъб. Ще го направиш. Иначе до края на живота си няма да забравиш освободеното чудовище. Ако Бог наистина е в очите на дъщеря ти, как ще ги погледнеш отново?

Маккейлъб неволно кимна и веднага се запита какво прави.

— Веднъж ти ми каза нещо — продължи Бош. — Каза, че Бог е в подробностите, дяволът също. В смисъл, че човекът, когото търсиш, обикновено стои пред теб и просто крие подробностите. Запомних това завинаги. Помага ми и до днес.

Маккейлъб пак кимна. Погледна документите на пода.

— Слушай, Хари, трябва да чуеш истината. Твърдо вярвах във всичко това, когато го съобщих на Джей. Не знам дали мога да го преобърна. Ако искаш помощ, вероятно не я търсиш където трябва.

Бош поклати глава и се усмихна.

— Точно затова търся теб. Ако ти ми повярваш, целият свят ще повярва.

— Добре де, къде беше на Нова година? Нека започнем оттам.

Бош сви рамене.

— У дома.

— Сам?

Бош пак сви рамене и не отговори. Стана да си върви. Пъхна ръце в джобовете на якето. Мина през тясната врата и се изкачи по стъпалата към каюткомпанията. Маккейлъб го последва. Вече не се целеше в него.

Бош отвори вратата с рамо. Докато излизаше на палубата, той погледна градската катедрала, после се озърна към Маккейлъб.

— Значи всички онези приказки за Божия пръст са били чиста измислица? Техника на разпита или нещо такова? Предварително подготвени реплики, за да вкараш отговора в психологически портрет?

Маккейлъб поклати глава.

— Не, не са измислица.

— Добре. Надявах се да е така.

Бош мина на кърмата. Отвърза лодката, скочи в нея и седна отзад. Преди да включи двигателя, той пак се озърна към Маккейлъб и посочи носа на яхтата.

— „Попътно вълнение“. Какво означава това?