Майкъл Конъли - Примката на совата

Същото нещо мъчеше и Маккейлъб. В деня, когато дойде да даде показания на втората част на процеса, той обядва с Бош и забеляза, че върху папките по случая е изписано име.

— Какво е това? — попита развълнувано Маккейлъб. — Успяхте ли да я идентифицирате?

Бош сведе поглед, видя името и побърза да преобърне папките.

— Не, засега не сме.

— А това какво е?

— Просто име. Все някак трябва да я наричам.

Бош изглеждаше притеснен. Маккейлъб се пресегна и отново обърна папките, за да прочете името.

— Сиело Асул?

— Да, нали е латиноамериканка, та реших да й дам испанско име.

— Означава Синьо небе, ако не греша.

— Да, Синьо небе. Аз…

Маккейлъб изчака. Мълчание.

— Какво?

— Ами… не че съм чак толкова религиозен, нали ме разбираш?

— Да.

— Но все си мисля, че ако тук, долу, никой не си направи труда да я потърси, то може би… може би горе няма да е така.

Бош сви рамене и се загледа настрани. Маккейлъб забеляза, че скулите му се зачервиха.

— Трудно е да откриеш Божия пръст в онова, което вършим. И виждаме.

Бош само кимна. Повече не разговаряха за името.

Маккейлъб прелисти последната страница от досието „Сиело Асул“ и надникна в джобчето на задната корица. Докато работеше в Бюрото, му бе станало навик да прибира там някои бележки, които не желаеше да бъдат видени от всекиго. Обикновено това бяха записки за детективите, предложили случая за съставяне на психологически портрет. От опит беше научил, че понякога сведенията за следователя са също тъй важни, както и подробностите от досието. Защото Маккейлъб виждаше много аспекти на престъплението именно през очите на следователя.

Случаят беше отпреди десет години. По онова време Маккейлъб все още не обръщаше толкова голямо внимание на следователите. Върху скритото листче бе записал само името на Бош и под него четири думи.

Усърден — Умен — Ч.Д. — А. О.

Вгледа се в последните две обозначения. Когато си водеше поверителни записки, обикновено използваше съкращения. Тук ставаше дума за мотивацията на Бош. Маккейлъб смяташе, че полицаите от отдел „Убийства“ се различават от всички други ченгета и разчитат на дълбоки вътрешни чувства и мотиви, за да приемат и изпълняват своята тежка професия. Имаше два основни типа. Едните смятаха работата си за нещо като изкуство или занаят, другите — за жизнена цел. Преди десет години Маккейлъб бе причислил Бош към втората категория — човек на дълга.

Този мотив при детективите можеше да се разчлени още по-тънко в зависимост от това кое им вдъхва чувството за дълг. За някои то представляваше едва ли не игра; имаха някакъв скрит недостатък, пораждащ необходимостта да докажат, че са по-добри, по-умни и по-лукави от престъпника. Животът им представляваше един непрестанен цикъл на самоутвърждаване за сметка на убийците, които вкарваха зад решетките. Други също притежаваха подобен скрит недостатък, но освен това се смятаха и за наследници на мъртъвците. На местопрестъплението възникваше свещена и неразривна връзка между жертва и полицай. Именно тя ги тласкаше към преследването и им даваше сили да превъзмогнат всички препятствия. Маккейлъб отнасяше тия полицаи към категорията ангели отмъстители. От опит знаеше, че тия ченгета отмъстители са най-добрите следователи, с които някога е работил. Смяташе също така, че те крачат най-близо до онзи невидим ръб, отвъд който започва бездната.

Преди десет години беше определил Хари Бош като ангел отмъстител. Сега трябваше да реши дали детективът не е пристъпил прекалено близо до ръба. И дали не го е прекрачил.

Той затвори досието и извади от чантата двете книги. И двете бяха озаглавени просто „Бош“. По-голямата, с цветни репродукции на творбите, беше от Р. Х. Марайнисен и П. Рюйфелер. Втората книга, в която сякаш имаше по-подробни анализи на картините, беше написана от Ерик Ларсен.

Маккейлъб започна от по-малката книга и прегледа набързо страниците с анализи. Скоро откри, че както бе казала Пенелопи Фицджералд, съществуват множество различни и дори противоречиви възгледи за Йеронимус Бош. Ларсен цитираше изследователи, които наричаха Бош хуманист, а един дори го смяташе за член на група еретици, вярващи, че земята всъщност е ад, управляван от Сатаната. Учените спореха какъв смисъл е вложен в една или друга картина, дали всички творби са дело на Бош, пътувал ли е художникът до Италия и виждал ли е платната на своите ренесансови съвременници.

Накрая Маккейлъб затвори книгата, когато осъзна, че приказките за Йеронимус Бош едва ли имат връзка със сегашната му цел. Щом творчеството на художника се тълкуваше по толкова много начини, то единствено важно оставаше мнението на човека, който бе убил Едуард Гън. Важното беше какво е видял и усвоил този човек от картините на Йеронимус Бош.