Майкъл Конъли - Примката на совата

Маккейлъб кимна. Знаеше, че тя иска да разбере върху какъв случай работи.

— Разбирам какво казваш. Съжалявам, но в момента не мога да ти разкрия нищо. Може би някой ден ще узнаеш какво е. Но ти благодаря. Мисля, че много ми помогна. Все още не съм съвсем сигурен.

Седнал върху хладилната чанта, Маккейлъб отново си припомни разговора. Влияние върху нашата съвременност, помисли той. И върху престъпленията. Разгърна по-голямата книга и се вгледа в шедьовъра на Бош. Спря поглед върху совата с черни очи и инстинктивно усети, че е налучкал нещо съществено. Нещо много мрачно и много опасно.

Когато се прибра у дома, Грасиела взе хладилната чанта и я отвори върху кухненската маса. Извади три порции тамале и ги сложи да се размразяват в микровълновата фурна.

— Направила съм и пълнени чушки — каза тя. — Добре, че се обади от яхтата, иначе щяхме да вечеряме без теб.

Маккейлъб я остави да мърмори. Знаеше, че е сърдита заради това, с което се бе заел. Той пристъпи към масата, където Сиело седеше на бебешко столче. Беше вдигнала глава и гледаше таванския вентилатор. Мърдаше ръце пред очите си, сякаш все още привикваше с тях. Маккейлъб се приведе и я целуна по пръстчетата, после по челото.

— Къде е Реймънд?

— В стаята си. При компютъра. Защо си взел само десет?

Той я погледна, докато сядаше на стола до Сиело. Грасиела прибираше останалите порции в пластмасова кутия за фризера.

— Дадох им хладилната чанта и казах да я напълнят. Сигурно толкова са се побрали.

Тя раздразнено тръсна глава.

— Ще ни остане едно парче в повече.

— Тогава го изхвърли или пък покани някой приятел на Реймънд. Какво толкова, Грасиела? Някакво си тамале.

Грасиела се обърна и го погледна с мрачни, тревожни очи. Погледът й веднага омекна.

— Изпотил си се.

— Не бой се, просто нямаше превоз и се качих пеш.

Тя отвори един от горните шкафове и извади кутийка с термометър. Във всяка стая беше наслагала по един. Измъкна термометъра, тръсна го и се приближи до Маккейлъб.

— Отвори уста.

— Дай да използваме електронния.

— Не, не му вярвам.

Тя пъхна крайчето на термометъра под езика му, после лекичко повдигна челюстта нагоре. Професионален жест. Когато се запознаха, Грасиела беше медицинска сестра в „Бърза помощ“. Сега работеше в местното начално училище. Постъпи там малко след коледните празници. Маккейлъб усещаше, че й се иска да бъде пълноценна майка, но не можеха да си го позволят, затова той избягваше темата. Надяваше се след година-две работата с яхтата да потръгне и тогава да решат. Понякога съжаляваше, че не задържаха част от парите по договора за книгата и филма, но същевременно знаеше, че са взели единствено правилното решение — да не печелят от гибелта на сестра й. Половината пари дадоха на фондация „Желание“, а другата половина оставиха на дългосрочен влог за Реймънд. Така момчето можеше някой ден да постъпи в колеж, ако поиска.

Докато той седеше и я гледаше мълчаливо, Грасиела го хвана за китката и провери пулса му.

— Ускорен е — каза тя и отпусна ръката му. — Отвори уста.

Той отвори уста, тя извади термометъра и погледна какво показва. Отиде до мивката и го изми, после го прибра в шкафа. Не каза нищо и Маккейлъб разбра, че температурата му е нормална.

— Иска ти се да имам треска, нали?

— Да не си полудял?

— Да, иска ти се. Така би имала повод да ме накараш да спра.

— Как тъй да те накарам да спреш? Снощи сам каза, че ще е за последно. Тази сутрин пък рече, че ще е само днес. Какво казваш сега, Тери?

Маккейлъб погледна Сиело и й подаде пръста си да го хване.

— Не е свършило. — Сега гледаше Грасиела. — Днес се случиха някои неща.

— Някои неща? Каквито и да са, предай ги на детектив Уинстън. Това е нейно задължение. Не е твоя работа.

— Не мога. Все още не. Първо трябва да се уверя.

Грасиела му обърна гръб и отиде до кухненската маса. Отвори микровълновата печка и сложи чинията с тамале да се размразява.

— Ще й смениш ли пелените? Крайно време е. Може и да й дадеш биберона, докато приготвям вечерята.

Маккейлъб внимателно вдигна дъщеря си от столчето и я опря върху рамото си. Тя захленчи и той я потупа по гръбчето, за да се успокои. После пристъпи зад Грасиела, преметна ръка около нея и я придърпа към себе си. Целуна я по тила и зарови лице в косата й.

— Скоро всичко приключва и пак ще заживеем нормално.

— Дано.

Тя докосна ръката, с която я прегръщаше под гърдите. Допирът на нейните пръсти бе одобрението, което търсеше Маккейлъб. Пръстите говореха, че моментът е труден, но няма нищо страшно. Той притисна Грасиела още по-плътно, целуна я по врата и я пусна.