Майкъл Конъли - Примката на совата

— Великолепно — каза той.

Уинстън продължи да прелиства. Като илюстрации бяха приложени всички творби на Бош, свързани със сцената на убийството: „Операция на глупостта“, „Седемте смъртни гряха“ с Божието око, „Страшният съд“ и „Градината на земните наслаждения“.

— Планирал е всичко от килията — възкликна смаяно Маккейлъб.

— Така изглежда — каза Уинстън.

Двамата погледнаха Бош, който кимна едва забележимо.

— Сега е твой ред, Хари — каза Маккейлъб.

— За какво? — изненада се Бош.

— Да извадиш късмет.

Маккейлъб плъзна през масата снимката на Таферо и кимна към барманката. Бош се измъкна от сепарето и тръгна към бара.

— Все още танцуваме по ръба — каза Уинстън, докато наблюдаваха как Бош разговаря с барманката за снимката. — Разполагаме с дреболии, това е.

— Знам — каза Маккейлъб. Напрягаше слух, но не чуваше за какво разговарят. Музиката беше прекалено силна. Ван Морисън пееше „Задава се дива нощ“.

Бош кимна на барманката и се върна в сепарето.

— Разпозна го… пиел ликьор от кафе със сметана, представете си. Но не помни дали се е срещал с Гън.

Маккейлъб примирено сви рамене. — Струваше си да опитаме.

— Знаете накъде е тръгнало, нали? — попита Бош, прехвърляйки поглед от Маккейлъб към Уинстън и обратно. — Ще трябва да разиграете постановка. Няма друг начин. И постановката трябва да е адски добра, защото залагате главата ми на карта.

Маккейлъб кимна.

— Знаем.

— Кога? Времето ми изтича.

Маккейлъб погледна Уинстън. Тя командваше.

— Скоро — каза Уинстън. — Може би утре. Още не съм казала нищо в службата. Първо ще трябва да правя чупки в кръста пред капитана, защото засега той знае, че на Тери сме му били дузпата, а аз те разследвам заедно с момчетата от Бюрото. Трябва да включа и областния прокурор, защото започнем ли, трябва да действаме бързо. Ако всичко върви както трябва, утре вечер ще викнем Таферо да му разиграем пиесата.

Бош наведе глава с печална усмивка. Прехвърляше празна бутилка от ръка в ръка.

— Днес срещнах онези типове. Агентите.

— Чух. Май не са те харесали. Върнаха се изчервени и много ядосани.

Бош вдигна глава.

— Какво се иска от мен?

— Иска се да кротуваш — каза Уинстън. — Ще те уведомим за утре вечер.

Бош кимна.

— Още нещо — каза Маккейлъб. — Имаш ли достъп до веществените доказателства на процеса?

— Да, по време на заседанията. Иначе се пазят при секретарката. Защо?

— Защото Стори очевидно е познавал добре картините на Йеронимус Бош. Разпознал е името ти при опита за разпит и веднага е разбрал какво може да се направи. Затова мисля, че онази книга в затвора трябва да е негова. Той е заръчал на асистентката да я донесе.

Бош кимна.

— Снимките на библиотеката.

Маккейлъб кимна.

— Позна.

— Ще ти се обадя. — Бош огледа бара. — Свършихме ли засега?

— Свършихме — каза Уинстън. — Ще поддържаме връзка.

Тя се измъкна от сепарето, следвана от Бош и Маккейлъб. Оставиха на масата две недокоснати бири и уиски с лед. На излизане Маккейлъб се озърна и видя как двама пияници атакуват съкровището. От грамофона Джон Фогърти пееше „Лоша луна се надига“.

Влажният студ пронизваше Маккейлъб до кости. Той пъхна ръце в джобовете си, сви шия и предпазливо слезе надолу към пристанището за яхти.

Макар че вървеше с наведена глава, очите му шареха наоколо за подозрителни движения. Не забеляза нищо особено. На минаване се огледа към платноходката на Бъди Локридж. Въпреки всички боклуци, натрупани по палубата — сърфове, велосипеди, газова скара, каяк и прочие вехтории — той зърна, че вътре свети. Продължи с тихи крачки по дървения кей. Дори ако Бъди не спеше, вече бе твърде късно, а и се чувстваше прекалено уморен и измръзнал за разговори с бившия си партньор. И все пак, докато наближаваше „Попътно вълнение“, той не можеше да прогони мислите за досадната аномалия в работната хипотеза по случая. В бара Бош с право бе подхвърлил предположението, че някой от лагера на Стори трябва да е уведомил „Ню Таймс“ за разследването по случая Гън. Маккейлъб знаеше, че хипотезата остава в сила само ако Таферо, Фоукс или дори лично Стори от затвора е информирал Джак Макавой. За беда Бъди Локридж недвусмислено бе признал, че е пропял пред жълтото вестниче.

Според Маккейлъб имаше само един начин да съгласува теорията — Бъди и някой от екипа на защитата едновременно да са снабдили с еднаква информация едно и също издание, А дори и най-големият оптимист трудно би приел подобно съвпадение.