Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Приятелят му Карло Феромонте, когото потърси няколко часа по-късно — тогава библиотекар в прочутата музикална библиотека на Монтпор, — беше първият, комуто заговори за това. Той е съхранил разговора от оня час в едно писмо:

„— Нашият стар майстор по музика — каза Кнехт — беше и твой учител и ти много го обичаше, виждаш ли го още често?

— Не — каза Карло, — това значи, че естествено го виждам нерядко, примерно, когато той се разхожда, а аз тъкмо тогава излизам от библиотеката, но от месеци не съм говорил с него. Той все повече и повече се отдръпва и, изглежда, не може да понася никакво общуване. По-рано беше определил една вечер за хора като мене, за по-раншните си репетитори, които сега са чиновници в Монтпор; вече от години и това престана, за нас дори бе крайно изненадващо, че той предприе пътуването до Валдцел за тържествения обред при въвеждането ви в длъжност.

— Да — каза Кнехт, — но щом все пак от време на време го виждаш, не ти ли прави впечатление някаква промяна в него?

— О, да, вие имате предвид добрия му външен вид, неговата веселост, странното излъчване. Естествено ние сме го забелязали. Докато силите му изчезват, тази веселост се увеличава. Ние свикнахме с това, на вас положително то ви се хвърля в очи.

— Неговият помощник Петрус — каза Кнехт — го вижда много По-често от тебе, но той не е свикнал с това, както се изразяваш ти. Дойде при мене с убедителни основания — пътувал до Валдцел изключително с тая цел — да ме подтикне за днешното ми посещение тук. Какво мислиш за него?

— За Петрус? Той е много добър познавач на музиката, малко по-педантичен впрочем, отколкото гениален и някак бавен или тежък човек. Но на стария майстор по музика е безусловно предан и за него би си дал живота. Мисля, че службата му при високопочитания господар и идол просто го изпълва съвсем, той сякаш е обсебен от нея. Нямате ли и вие същото впечатление?

— Обсебен? Да, но този млад човек, смятам аз, е не просто обзет от една любов и страст, не просто влюбен в своя стар учител и го превръща в свое божество, той е обсебен и омагьосан от един действителен и истински феномен, защото го вижда по-добре или по усет го разбира по-добре, отколкото вие, другите. Искам да ти разкажа как ми се стори на мене. И тъй, днес дойдох при стария майстор, когото не бях виждал от половин година, по недомлъвките на неговия помощник очаквах за себе си малко или изобщо нищо от това посещение; просто изпитах страх, че уважаваният стар магистър може внезапно в най-близко време да ни напусне, и бързах насам поне още веднъж да го видя. Когато той ме позна и поздрави, лицето му просия, но старият не изрече нищо освен името ми и ми подаде ръка, ала и това движение, и тази ръка ми се струваше, че светят, сякаш целият той или поне очите, бялата коса и бледорозовата му кожа излъчваха едно слабо хладно сияние. Седнах при него, той отпрати студента — само с един поглед, и тогава затече най-своеобразният разговор, който някога съм имал. Отначало, разбира се, за мене беше много странно и потискащо, дори засрамващо, защото непрестанно се обръщах към стария или поставях въпроси и на нищо той не отговаряше другояче освен с поглед; не можех да разбера дали въпросите ми или това, което споделях, го докосва само като тягостен шум. Това ме объркваше, разочароваше и уморяваше, в собствените си очи изглеждах толкова подробен и натраплив; каквото и да казвах на майстора, ответът беше само усмивка и един бегъл поглед. Да, и ако тези погледи не бяха изпълнени с благоразположение и сърдечност, то би трябвало да мисля: старецът неприкрито се присмива, на мен, на моите разкази и въпроси, а също и на ненужния предлог за пътуването ми дотук и за посещението ми при него. Е, какво, нещо подобно човек би могъл да допусне от неговото мълчание и усмивки, всъщност те бяха една защита и един укор, но по друг начин, стояха на по-друго равнище и смислова степен, отколкото биха могли да бъдат някои присмехулни думи. Трябваше първо да се скова и да преживея пълно крушение с моите, както ми се струваха, търпеливо-вежливи опити за повеждане на разговор, преди да почна да разбирам, че старият човек притежава сто пъти по-голямо търпение, настойчивост и вежливост от мене. Възможно е това да бе траяло четвърт или половин час, на мен то ми се стори половин ден. Тъжен, уморен, обзет от неохота, почнах да съжалявам за пътуването си, устата ми пресъхна. Но ето че пред мен седеше достопочтеният човек, моят благодетел, моят приятел, който, откак помня, владееше сърцето и доверието ми и никога не е оставял без отговор моя дума, а той седеше, слушаше ме да говоря или изобщо не ме слушаше, но седеше зад своето сияние и усмивка, зад златната си маска, скрит и окопан, недосегаем, принадлежащ на друг свят, с други закони и всичко, което с думи исках да му предам от себе си, да пренеса от нашия в един личен свят, сякаш се стичаше по него както дъжд по камък. Накрая аз вече нямах никаква надежда, вълшебната стена се пропука, най-после той ми помогна, най-после той каза една дума! Това беше единствената дума, която го чух да изрича днес. «Ти се преуморяваш, Йозеф» — каза той тихо, с глас, пълен с онази трогателна приветливост и загриженост, които са познати и на теб. Това беше всичко. «Ти се преуморяваш, Йозеф.» Като че ли ме беше наблюдавал дълго време, зает с някаква прекалено напрегната работа, и сега искаше да ме предупреди. Той изговори някак мъчително, като че ли действително от дълго време бе отвикнал да движи устни. Едновременно положи ръка на рамото ми, тя беше лека като пеперуда, прониза ме с очи и се усмихна. В този миг аз бях победен. В мен проникна нещо от неговото ведро мълчание, нещо от търпението и спокойствието му и изведнъж ме озари разбирането за стария човек и за обрата, който бе взела неговата същност, отдалечавайки се от хората към тишината, откъсвайки се от думите към музиката, от мислите — към единение. Аз схванах какво ми се бе видяло най-добро в него и едва сега проумях тази усмивка и това сияние. Той беше светец и съвършен човек, който ми се яви в един час на своето сияние, а аз, невежата, исках да го изкуша, да го разпитам и да го накарам да води обикновена беседа. Слава богу, че това не ми се проясни съвсем късно. Той можеше да ме отпрати и с това да ме избегне завинаги. И така бих се лишил от най-особеното и най-чудесното, което съм преживял някога.